Момичето се казваше Нел и толкова много приличаше на майка си!
— Бавачката ги отвела в кухнята, където една прислужница ги зъдържала там, докато тя се мъчела да помогне на умиращата.
Нещо куцаше тук. Първоначално комисарят беше казал, че Адриен умряла почти веднага. А сега говореше, че бавачката дала първа помощ на умиращата. Той познаваше апартамента на улица Юниверсите, на първия етаж на стар богатски дом, високите прозорци, тавана, украсен с рисунки от един ученик на Пусен.
— Кажете ми, господин Поато, какви бяха вашите отношения с балдъзата ви?
— Те бяха добри.
— Искам от вас да ми определите точното им естество.
— Какво би променило това?
— Ние нямаме пред себе си някаква драма, породена от материални интереси, нали? Имало ли е между двете жени въпроси, свързани с пари?
— Сигурно не.
— Предполагам също така, че не се касае за някаква стара прикрита ненавист, каквито случаи се срещат в някои семейства?
— Не.
— Не забравяйте, че съдебните заседатели рядко проявяват строгост при убийство от ревност…
Те се спогледаха. Комисаря, чието име Ален бе вече забравил, не си играеше да хитрува и задаваше въпросите си с неприкрита досада.
— Бяхте ли неин любовник?
— Не. Да. Искам да кажа, че това не е точно така. Твърде отдавнашно нещо е, разбирате ли?
Той следеше мисълта си, като съзнаваше, че думите му изоставаха далеч назад. Необходимо беше много време да се навлезе в подробности, да се обясни, че…
— Има най-малко година… Не чак толкова… От Коледа насам…
— Откакто започнаха тези ваши отношения ли?
— Напротив. Откакто прекъснаха.
— Напълно ли?
— Да.
— Вие ли скъсахте?
Ален поклати отрицателно глава и почувствува желание да я сграбчи в ръцете си. За първи път си даваше сметка колко е трудно, ако не и невъзможно да обясни действителното положение.
— Това не беше връзка…
— Тогава вие как го наричате?
— Не знам… То дойде някак…
— Кажете ми как дойде някак…
— Глупаво… Не бяхме още женени, но живеехме вече заедно, Шатон и аз…
— Преди колко години?
— Осем?… Не бях основал още списанието си и живеех от статии във вестниците… Пишех също така и песни… Живеехме в хотел, в Сен-Жермен-де Пре… Шатон също работеше…
— Не е ли била студентка?
Комисарят отново хвърли поглед в папката си, за да си припомни някои неща, и Ален се попита какво ли друго имаше в тази папка.
— Да. Следвала е две години философия.
— Продължавайте.
— Един ден…
Валеше както днес. Беше се прибрал към края на следобеда и вместо жена си, в стаята беше заварил Адриен.
— Жаклин няма да се прибере за вечеря. Заета е с едно интервю на някакъв американски писател в „Джордж V“.
— Какво правиш ти тук?
— Нищо. Дойдох просто да се видя с нея. Тя излезе и аз реших да те дочакам.
По онова време не беше навършила още двадесет години. Колкото Шатон беше експанзивна, толкова Адриен беше спокойна, привидно пасивна.
Комисарят чакаше не без известно нетърпение. Той запали цигара и поднесе кутиятя си на Ален, който също запали.
— Това стана така просто, че ми е трудно да го опиша.
— Обичаше ли ви?
— Може би. Допреди два часа бих ви отговорил да. Но сега не смея…
Всичко беше станало много различно от онзи момент, когато плахият учтив инспектор го беше последвал до входа и го беше помолил за разрешение да се качи с него в жилището му.
— Струва ми се, че всички сестри… Навярно не би трябвало да кажа всички, но много от тях… Зная лично няколко случая, в моята среда…
— Вашата връзка е продължила, значи, около седем години.
— Това не беше връзка… Бих искал да ви обясня… Никога не сме си правили взаимно някакви големи изявления… Продължавах да обичам Шатон, за която се ожених няколко месеца по-късно…
— Защо?
— Защо се ожених за нея ли?… Но…
Ами да, защо? Истината бе, че през нощта, когато й беше заговорил за женитба, той беше съвсем пиян.
— Живеели сте заедно… Нямали сте деца…
Беше заявил на масата в една бирария, заобиколен от приятелите си, също така, пийнали като него:
— След три седмици ще се оженим, Шатон и аз.
— Защо след три седмици?
— За да имаме време да оповестим брака си. Завърза се спор — едни казваха, че оповестяването на брака ставало две седмици преди това, други твърдяха, че било три.
— Добре де, ще видим това, нали? Какво ще кажеш ти, Шатон, а?
Тя се бе притиснала о него, без да отговори.
— И след вашата женитба, значи, сте продължили да се срещате с балдъзата си.
— Най-често заедно с жена си.
— Ами другаде?
— От време на време. Имаше един период, когато се виждахме веднъж в седмицата…
— Къде?
— У нея… В стаята, в която тя живееше сама, след като сестра й си беше излязла…
— Работеше ли?
— Следваше курсове по история на изкуството…
— А когато се омъжи?
— Предприе едномесечно пътешествие с мъжа си… След завръщането си ми телефонира, за да се срещнем… Заведох я в една мебелирана квартира на улица Лоншан…
— Баджанакът ви не подозираше ли нещо?
— Сигурно нищо…
Той беше смаян, че му задават подобен въпрос. Ролан Бланше беше твърде много финансов инспектор и твърде много уверен в себе си, за да може и за миг да допусне, че жена му би могла да има връзка с друг мъж.
— Надявам се, че не сте му задали този въпрос?
— Една драма е достатъчна, нали? — отвърна доста сухо полицаят. — А жена ви?
— Също не. Смяташе, че сме много добри приятели… Съвсем в началото, преди женитбата на сестра си, веднъж тя каза:
