— За нищо. Знаеш много добре, че не мисля никога за нищо…
Странно момиче. И Адриен също, чийто големи очи с огромни клепки повечето време не изразяваха никакво чувство. Всички момичета бяха странни. И момчетата също. Говорят за тях, без да ги познават. Пишат за тях неща, които нямат нищо общо с действителността. Та не беше ли и самият той такъв странен тип?
Един полицай, който беше тръгнал да се пораздвижи и си пристягаше колана, пристъпи две крачки встрани и изгледа Ален. Но той предпочете да подкара колата.
Утре сутринта вестниците… Учуди се, че все още не беше срещал репортери със или без фотоапарат. Навярно щяха да се опитат да държат в тайна случая колкото е възможно по-дълго време. Дали от уважение към него или към баджанака му, който беше висш чиновник?
Всички в семейството Бланше бяха висши служи-тели: бащата и тримата му сина. Когато първото дете се е родило, навярно са решили.
— В политехниката2!
И всичко се беше наредило както трябва. Всички бяха станали важни личности, всички бяха настанени в просторни официални кабинети, с портиер с верижка през шията.
Смърдяха!
— Лайна! Лайна! И пак лайна!
До гуша му бяха дошли. Искаше му се да направи нещо, да поговори с някого, без всъщност да му е ясно с кого. Влезе в един бар на улица Риволи, където го познаваха.
— Здравей, Гастон!
— Сам ли сте, господин Ален?
— Виждаш, че всичко се случва.
— Двоен скоч?
Той вдигна рамене. Защо трябваше изведнъж да сменя напитката, нали?
— Госпожа Шатон е добре, надявам се?
— Предполагам, много добре.
— Не е ли в Париж?
Той отново изпита онази своя особена нужда от скандал.
— Това, което е най-вече Париж. Точно в центъра, в сърцето на Париж.
Гастон го гледаше, без да разбира. На бара една двойка, която се бе вслушала в думите му, го наблюдаваше в огледалото, иззад бутилките.
— Жена ми е в ареста.
Думите му не предизвикаха никаква реакция у бармана.
— Не знаеш ли къде е това — Ке дьо л’Орлож! Без определена причина, барманът се опита да се усмихне.
— Уби сестра си.
— Злополука ли?
— Малко вероятно е, тъй като е държала пистолет в ръката си.
— Вие се шегувате, нали?
— Утре сутринта ще прочетеш това във вестниците. Плаща.
Той постави върху бара стофранкова банкнота, слезе от столчето си, без някакво определено решение и след четвърт час се озова пред жилището си. На тротоара пред входа се бяха струпали не по-малко от двадесетина души, сред които фоторепортерите лесно се разпознаваха по принадлежностите си.
Едва не натисна клаксона. Защо ли? Той спря и магнезиевите светкавици заизбухваха. Всички се втурнаха към колата и той излезе от нея с колкото се може повече достойнство.
— Един момент, Ален…
— Карайте, момчета…
Позира няколко пъти — пред отворената врата на колата, на бордюра, след това палейки цигара. Репортерите бяха с бележник в ръка.
— Кажете, господин Поато…
Този беше сигурно някакъв новак, защото още не знаеше, че всички го наричат Ален.
— Не намирате ли, че тук е малко мокро, момчета, а? Защо да не се качим горе у нас?
Човек трябваше добре да го познава, както например Шатон, за да забележи, че гласът му нямаше своя обичаен тембър. Това не беше мрачният глас от Ке де-з’Орфевр. Напротив, в него се чувствуваше някакъв металически оттенък.
— Хайде, влизайте… Щом като сте тук…
В асансьора се наблъскаха осем души, а останалите хукнаха нагоре по стълбите. Всички се събраха на площадката пред вратата и Ален затършува из джобовете си за ключа и най-сетне го намери там, където никога нямаше обичай да го слага.
— Жадни ли сте? — запита ги той, като се отправи към барчето и хвърли пардесюто си върху един фотьойл.
Фоторепортерите се поколебаха, но после се решиха да действуват и Ален не се намръщи, когато апаратите защракаха.
— Уиски за всички! Така ли?
Само един помоли за плодов сок. Мокрите обувки оставяха тъмни петна по бледосиния килим. Един висок кокалест момък с подгизнал шлифер беше седнал във фотьойл от бял сатен.
Телефонът иззвъня. Ален се запъти бавно към апарата. В другата ръка държеше чашата си и преди да заговори, изпи половината от съдържанието й.
— Да, Ален… Естествено, че съм си в къщи, щом отговарям… Разбира се, че познах гласа ти… Надявам се, че не се засягаш, задето продължавам да ти говоря на ти, нали?…
Той поясни, извърнат към журналистите:
— Баджанакът ми… Съпругът на… — След това каза в слушалката: — Идвал си тук?… Кога?… Изтървал си ме… Отидох да занеса бельо на Шатон… За малко не сме се срещнали в полицията… Ти си бил в една стая, а аз в друга… Какво казваш?… Мислиш, че се шегувам ли? Съжалявам, че трябва да ти го кажа отново в един такъв момент, но ти си и ще си останеш само един тържествен глупак… Аз съм не по-малко разстроен от теб, ако не и повече… Не се изразих точно… Смазан… Какво?… Какво са ме питали ли? Това, което знам, естествено… Отговорих, че не знам абсолютно нищо… Това е истината… А ти знаеш ли нещо, а?… Догаждаш ли се?
Репортерите си вземаха светкавично бележки, фотографите действуваха, миризмата на уиски започна да изпълва цялото студио.
— Наливайте си сами, зайчетата ми…
— Какво казваш? — разтревожено каза баджанакът му. — Не си ли сам?
— Тук сме… Чакай да ги преброя… Тук сме деветнадесет души, с мен включително… Не се бой, не се касае за някаква оргия… Осем фоторепортери… Останалите са журналисти… В момента влиза една млада жена, също журналистка… Налей си нещо за пиене, зайчето ми…
— Колко време ще стоят при теб?
— Искаш да им задам този въпрос ли? Колко време смятате да стоите тук, деца? Най-малко половин час… Колкото да ми поставят някои въпроси…
— Какво ще им кажеш?
— А ти?
— Аз ги изгоних.
— Сгрешил си.
— Бих искал да се видя с теб преди това.
— Късно е вече.
— Не би ли могъл да наминеш у нас след това?
— Страхувам се, че вече няма да бъда в състояние да карам кола.
— Пил ли си?
— Нормално.
