— Жаклин взе ли си адвокат?
— Предоставила е, изглежда, това на мен.
— Кого си взел?
— Не знам още кого.
— Адвокатът ще има за задача да защити своята клиентка.
— Надявам се.
— С всички средства.
— Предполагам.
Ален се държеше нарочно така. Никога не беше можел да разбере своя баджанак, чието сегашно поведение го отвращаваше.
— Какво ще пледира?.
— Това си е негова работа, но не мисля, че ще поддържа тезата за законна самозащита.
— Тогава?
— Тогава какво предлагаш ти?
Засегнат, Бланше произнесе с известна надутост:
— Изглежда забравяш, че аз съм съпругът на убитата.
— А аз съпругът на жена, която навярно ще прекара доста голяма част от живота си в затвора.
— По чия вина?
— А ти знаеш ли по чия?
Ново мълчание. Ален запали цигара и поднесе табакерата си на Бланше, който отказа с ръка. Как щеше де се справи, без да накърни достойнството си? Защото само една мисъл му се въртеше в главата, по-точно, един въпрос, и той търсеше начин да го зададе.
— Комисарят ме попита дали сме били привързани един към друг.
Ален не можа да се въздържи да не го погледне с ирония.
— Отговорих утвърдително.
Яд го беше малко на себе си, че оставя този едър мекотел човек да се обърква, без да му подаде ръка. При това той си даваше сметка какво усилие полагаше баджанакът му, за да говори спокойно.
— Уверих го, че Адриен и аз сме се обичали както в самото начало.
Гласът му беше станал глух.
— Сигурен ли си, че не би пил нещо?
— Не. Нищо. Много се интересуваше за следобедите. Не знам защо.
— За чии следобеди?
— На Адриен, естествено. Искаше да знае дали е излизала следобед, дали се е срещала с приятелки…
— А тя срещаше ли се?
Бланше се поколеба.
— Не знам. Често имахме гости на вечеря. Вечеряхме също така и вън от къщи. Понякога отивахме на някой коктейл, на някой официален прием. Случваше се Адриен да изведе децата на разходка. Водеше ги в градина.
— Каза ли това на комисаря?
— Да.
— Това не го ли задоволи?
— Не напълно.
— А теб?
И тогава, по косвен начин, дойде първото признание.
— Мен също не.
— Защо?
— Защото тази вечер разпитах Нана.
Тази беше втората или третата бавачка, която вземаха за децата и за улеснение назоваваха всичките Нана.
— Първоначално тя упорствува, но накрая се разплака и ми призна, че жена ми не винаги оставала в градината, че отивала някъде сама и се връщала при тях едва към края на следобеда.
— Жените често пъти ходят по покупки.
Бланше явно преглътна слюнката си, гледайки Ален право в очите, след това сведе клепачи.
— Кажи ми истината!
— Каква истина?
— Даваш си сметка, че това е необходимо, нали? И че така или иначе тя ще бъде разкрита. Извършено е било убийство и нашият личен живот ще бъде изложен на показ.
Ален не беше взел още решение.
— Освен това трябва да ти призная, че не мога…
Той не можа да довърши думите си и поднесе кърпата си към лицето си. Беше се държал колкото му беше възможно. Но сега вече рухваше. От деликатност Ален извърна глава, за да даде възможност на баджанака си да се съвземе.
Но след това трябваше да стигне до екзекуцията и затова първо отиде и изпразни чашата си. Той не обичаше Бланше. И нямаше да го обикне никога. И въпреки това все пак не можеше да не изпитва съжаление към него.
— Какво искаш да кажеш, Ролан?
За първи път, именно тази вечер, той се обръщаше към него по име.
— Не се ли досещаш? Дали ти… Дали ти и Адриен…
— Добре! Пъхни кърпата в джоба си. Опитай се, поне веднъж, да не смесваш чувствата и съзнанието за собственото ти достойнство. Ще говорим като мъже. Съгласен ли си?
Бланше пое дълбоко дъх и прошепна:
— Съгласен съм.
— Преди всичко, разбери веднъж завинаги, че не ти разправям приказки. Това, което ще ти кажа, е самата истина, дори и да ми се е случвало понякога да мисля по-иначе. Когато Шатон и аз се срещнахме, трябваше да изминат месеци, за да открия, че я обичам. Тя ме следваше като кученце. Свикнах да бъде винаги до мен. Когато се разделяхме за няколко часа, заради работата си, тя винаги намираше начин да ми се обади по телефона. Спяхме заедно, и когато през нощта се събуждах, опипвах мястото до себе си, докато ръката ми докоснеше тялото й.
— Не съм дошъл да си говорим за Шатон.
— Чакай. Тази вечер умът ми е бистър. Струва ми се, че за първи път виждам нещата такива, каквито са. Беше настъпило времето на отпуските. Тя беше принудена да прекара своята отпуска с родителите си.
— Адриен беше ли вече в Париж?
— Да, но с Адриен се занимавах толкова, колкото бих се занимавал със стайното си канарче. Шатон замина за един месец и само след седмица аз се почувствувах напълно разстроен. През нощта ръката ми напразно опипваше леглото. В ресторанта, в баровете аз се извръщах надясно и се навеждах, за да й заговоря.
Това беше най-дългият месец в живота ми. Едва не й телефонирах да се завърне, каквото и да се случеше.
Баща й беше професор по литература в университета в Екс-ан-Прованс. Семейството притежаваше малка вила в Бандол, където всички се събираха през лятото.
Той не беше посмял да отиде в Бандол, защото щеше да бъде твърде забележим.
— Когато тя се върна, още не бях взел решение. После, неочаквано, една нощ, в едно заведение на левия бряг на Сена, където бяхме отишли с цяла група приятели, аз я попитах дали иска да се омъжи за мен. Това е.
— Но то не ми обяснява…
— Напротив, това обяснява всичко. Не знам дали беше това, което се нарича любов, но работите станаха именно така. Известно време бяхме доста зле. Е, не всеки ден. Имаше и богати, и гладни дни.
