Случваше се понякога Шатон да не може да пласира ръкописа си. А на мен още не ми беше дошла идеята за списанието. Що се отнася до Адриен, тя си стоеше съвсем кротко в стаята си и учеше.
— Не излизаше ли с вас?
— От време на време. Пък и не ни се искаше много-много. Може би и на нея също така не й се искаше. Обичаше да седи в своя ъгъл и да гледа право пред себе си.
— И тогава ли именно?…
— Точно така. Това стана именно тогава. Глупаво. Случайно. Не бих могъл дори да кажа кой от двама ни направи първата стъпка — тя или аз. Бях любовник на сестра й. С други думи, сестра й имаше мъж само за себе си.
— Обичаше ли я?
— Не.
— Ти си циничен — злобно изрече право в лицето му Бланше.
— Не. Предупредих те, че ще говорим като мъже. Тя искаше това. Може би и аз също го исках, най- малкото от любопитство — за да узная какво се криеше зад това затворено лице.
— А сега знаеш ли това?
— Не… Да… Мисля, че тя се отегчаваше…
— Така че… от седем години насам…
— Не. Продължихме де се срещаме, ей тъй, от време на време.
— Какво наричаш от време на време?
— Горе-долу веднъж в седмицата.
— Къде?
— Няма значение.
— Има значение, за мен.
— Ако държиш да си представяш разни работи, толкова по-зле за теб. В една мебелирана стая на улица Лоншан.
— Това е отвратително.
— Все пак не можех да я отведа на улица Ла Врийер, нали?
Ла Врийер беше улицата, на която се намираше разкошната сграда на Банк дьо Франс, където работеше Бланше.
— Тя те срещнала при някаква приятелка. Ти си я ухажвал.
— Всичко ли ти разправяше?
— Предполагам.
— Не те ли помоли за съвет през това време?
— Може би.
— Ти си един долен тип!
— Знам, но в тази сметка влизат няколко милиона такива като мен в целия свят. Тя се омъжи за теб.
— Продължавахте ли да се срещате?
— По-рядко.
— Защо?
— Защото стана домакиня. А след това и забременя.
— От кого?
— От теб, не се бой. Взех всички предпазни мерки.
— Пак добре!
— Остави ме да свърша. Никога не съм говорил за това на Шатон. А доста често се е случвало да й разправям похожденията си.
— Значи си имал и други през това време?
— Аз не съм чиновник и няма защо да пазя чак толкова неопетнено името си. Когато някое момиче ми хареса…
— Спиш с него и тичаш да разправяш всичко на жена си.
— Защо не?
— Ти претендираш, че сте се обичали?
— Не съм твърдял такова нещо. Казах, че Шатон ми липсваше, когато не беше до мен.
— Жена ми също ли ти липсваше?
— Не. Това се беше превърнало в навик. Може би всеки от нас се боеше да не наскърби другия, като скъса. И все пак това стана, преди около година, два дни преди Коледа, на 23 декември.
— Благодаря за точността.
— Бързам да добавя, че същия този ден между нас не се случи нищо, освен че изпразнихме бутилка шампанско.
— Не се ли видяхте повече?
— У вас, у нас, на театър…
— А тет-а-тет?
— Не.
— Кълнеш ли се?
— Щом искаш, макар че не разбирам какво точно означава тази дума.
Постепенно Бланше беше станал ален, после тъмночервен и изглеждаше по-дебел, по-отпуснат. Всъщност всички Бланше криеха своята отпуснатост под добре скроените си дрехи.
— Как ще обясниш…
— Сигурен ли си, че не ти се иска да пиеш нещо?
— Малко да.
Той се надигна и остана така, прав сред стаята като някакъв огромен призрак.
— Вземи!
— Всичко това ще се узнае, нали?
— Боя се, да.
— Ще го разкажеш ли на следователя?
— Ще бъда принуден да отговарям на въпросите му.
— Журналистите подозират ли нещо?
— Не направиха преки намеци.
— Мисля за децата.
— Не. Ако поне можеше да свикнеш да бъдеш откровен спрямо самия себе си и да Гледаш истината в очите!
— От около година…
— Кълна ти, се още веднъж, ако държиш на това.
— Питам се в такъв случай, как тъй Шатон изведнъж е решила да…
— Да убие сестра си. Да говорим открито. Аз също се питам. А когато е излизала оттук, тя вече е знаела, че ще го стори. В противен случай не би взела пистолета ми, който иначе тя никога не пипаше.
Бланше помълча, после измърмори:
— Освен ако има замесен някой друг.
И хвърли към Ален лукав поглед, в който прозираше известно задоволство.
— Помислил ли си за това? — настоя той.
— Доколкото сега мисля за това.
— Ако Адриен имаше някой друг…
Ален поклати отрицателно глава. Обратно на Бланше, неговите черти бяха по-ясни, по-твърди.
— Грешиш. Разглеждаш нещата наопаки. Не забравяй, че жена ти е спала с мен, защото в нейното съзнание аз принадлежах на сестра й.
— Така че?
Човек би казал, че внушителният му баджанак за-почваше да се забавлява. Като че ли стойката му ставаше някак по-уверена.
— Несъмнено Шатон е почнала първа. Адриен й е изиграла същия номер. Само че този път на Шатон й е
