— Не смяташ ли, че в един такъв момент…
— Именно в такъв момент човек чувствува нужда да промени малко мислите си…
— Аз ще дойда.
— Тук ли? Тази вечер?
— Наложително е да поговорим.
— Наложително, за кого?
— За всички.
— Най-вече за теб, нали?
— Ще бъда при теб след един час. Опитай се дотогава да запазиш поне малко хладнокръвие и достойнство.
— Ти имаш за двама.
В гласа на баджанака му не се чувствуваше никакво вълнение. Нито дума за Адриен, която в момента навярно накълцваха в Института по съдебна медицина, нито за съдбата на Шатон…
— Слушам ви, зайчетата ми… След това, което току-що чухте, нямам бог знай какво още да ви кажа… Прибрах се, за да се преоблека, тъй като щяхме да вечеряме с приятели навън… Смятах, че ще заваря жена си тук… На вратата ме чакаше един полицейски инспектор…
— Той ли ви съобщи новината?… Тук ли!…
— Не… Искаше само да знае дали притежавам пистолет… Отговорих утвърдително… Потърсих го в чекмеджето, но пистолетът не беше вече там… Младият човек ме отведе при шефа си в полицията…
— При комисаря Руман ли?
— Да, така се казва…
— Колко време продължи разпитът?
— По-малко от час… Не знам точно…
— Как реагирахте, когато узнахте, че жена ви е убила сестра си?
— Като оглупял съм просто… Нищо не разбирам…
— Спогаждаха ли се помежду си?
— Както се спогаждат две сестри…
— Допускате ли да е убийство от ревност?
— В едно убийство от ревност обикновено има и трето лице…
— Именно…
— Схващате ли какво предполага това?
Всички замълчаха.
— Ако такова лице съществува, аз не го познавам. Някои се спогледаха съучастнически.
— Чашите са празни…
Ален напълни своята, тикна бутилката в ръцете на един от фоторепортерите.
— Налей на момчетата, зайчето ми…
— Помагахте ли на жена си в работата й?
— Дори не четях нейните статии.
— Защо? Не ги ли намирахте интересни?
— Напротив! Исках да се чувствува свободна да пише това, което й е на сърцето.
— Никога ли не е пожелала да работи за „Ти“?
— Не ми е казвала нищо.
— Много ли бяхте привързани един към друг?
— Много.
— Смятате ли, че убийството е предумишлено?
— По този въпрос не знам повече и от вас… Няма ли повече въпроси? Утре може би нещата ще ми станат по-ясни и навярно ще съм станал отново нормален човек… В момента в главата ми е истинска каша, а и чакам баджанака си, на когото не би му било приятно да ви види…
— Той работи в Банк дьо Франс, нали?
— Точно така… Той е един много важен господин и вашият главен редактор ще ви посъветва да не го закачате…
— Но вие не сторихте това преди малко по телефона…
— Стар навик. Винаги съм бил невъзпитан.
Най-сетне те си отидоха и Ален със съжаление затвори вратата, огледа празните чаши и бутилки наоколо, разместените столове и фотьойли, пръснатите по килима кутийки от фотолентите. Понечи да сложи малко ред преди пристигането на Бланше, наведе се, но после се изправи, като вдигна рамене.
Ален чу, че асансьорът спря, но изчака Бланше да си направи труда да позвъни като всеки външен човек. Ала баджанакът му не позвъни веднага, постоя на площадката, може би все още колебаещ се или за да си придаде по-важен вид.
Звънът се разнесе из жилището и Ален се отправи бавно към вратата, отвори я. Не подаде ръка. Баджанакът му също. Пардесюто му беше поръсено с капки, а шапката му мокра.
— Сам ли си?
Изглежда, че се съмняваше и за малко не тръгна да провери дали в спалнята, в банята или в кухничката няма човек, който да подслушва.
— По-сам от всякога.
Бланше все още не си сваляше пардесюто, държеше шапката си в ръка и гледаше чашите и бутилките.
— Какво им каза?
— Нищо.
— И все пак е трябвало да отговаряш на въпросите им. Щом веднъж човек приеме журналистите…
— А ти какво би им разправил?
Бащата и тримата сина Бланше бяха високи хора, с широки рамене и гърди, достатъчно затлъстели, за да имат достоен вид. Бащата беше ставал два пъти министър. Някой от синовете му един ден също щеше да стане министър. Гледаха снизходително отвисоко и навярно имаха един и същ шивач.
Най-сетне мъжът на Адриен свали пардесюто си и го метна на един стол. Ален наливаше уиски в една чаша и той побърза да откаже:
— На мен нищо, благодаря.
— Това е за мен.
Последва дълго и доста мъчително мълчание. След като постави чашата си до едно кресло, Ален машинално се отправи към прозореца, чието стъкло беше все още покрито с хиляди капки и отвъд което трепкаха светлините на Париж. Изведнъж той с изненада откри, че е опрял челото си на него, сякаш за да се разхлади, и бързо се отдръпна. Не беше ли застанала тъкмо така край тялото на Адриен и самата Шатон?
Бланше най-после беше седнал.
— Всъщност, защо настоя толкова да дойдеш тук още тази вечер?
— Необходимо е да се разберем, предполагам.
— За какво?
— За това, което ще кажем.
— Нас вече ни разпитаха.
— Съвсем повърхностно, що се отнася до мен, от един помощник-комисар, който не желае да си усложнява живота. Утре или други ден ще бъдем изслушани от съдия-следовател.
— Така се прави обикновено.
— Какво ще му кажеш?
— Че нищо не ми е ясно.
Бланше отправи към него тежък и настойчив поглед, в който едновременно се чувствуваше страх, гняв и презрение.
— Това ли е всичко?
— Какво друго бих могъл да кажа?
