дошло до гуша и я е отстранила окончателно.
— Изглежда, че това не те вълнува особено много…
Ален го изгледа, без да се помръдне, и Бланше разбра, че беше отишъл твърде далеч. В един миг го обзе страх, чисто физически страх, страх, че ще го ударят, че ще му причинят болка…
— Моля те за извинение.
Ален постоя още малко там, където беше застанал, с чаша в ръка.
— Това е! — пророни той накрая. После се отправи към барчето и добави: — Всеки от нас си има своята сметка.
— Ще говориш ли за това пред следователя?
— Не.
— Преди малко ти каза…
— Ще му разкажа само това, което знам. Останалото е само предположения, а той и сам ще стигне до тях.
— Нямаш ли представа…
— Кой би могъл да бъде ли? Не.
— И все пак ти се виждаше с жена си повече, отколкото аз със своята.
Ален повдигна рамене. Като че ли обръщаше внимание какво прави и какво не прави Шатон! Единственото, което той искаше от нея, беше да бъде тук, до десния му лакът, в обсега на ръцете и на гласа му.
— Мислиш ли, че тя ще разправи всичко?
— Шатон отказа да отговори на въпросите на комисаря.
— Ами утре?
— Не знам. Лично аз пет пари не давам за това кой може да бъде.
Нямаха повече какво да си кажат и крачеха из просторното помещение. Макар че беше пил толкова много, Ален не се чувствуваше пиян.
— Няма ли да се прибереш у вас?
— Да, разбира се. Но се съмнявам дали ще мога да заспя.
— А пък аз, напротив, просто ще потъна в сън.
Бланше облече пардесюто си, затърси шапката си и явно се колебаеше дали да подаде ръка на Ален, който беше застанал доста далеч от него.
— Довиждане. Или до утре. Следователят може би ще реши да направи очна ставка между нас двамата.
Ален повдигна рамене.
— Постарай се… да не става много въпрос за Адриен… да не я осъждат твърде строго…
— Лека нощ.
— Благодаря.
Той си тръгна и изглеждаше някак непохватен, жалък, затвори вратата след себе си, отказа се да повика асансьора и заслиза по стълбите.
Едва тогава Ален се отпусна и диво изкрещя.
ГЛАВА ТРЕТА
Той прекара неспокойна нощ. Събуди се няколко пъти, дори веднъж не на своето място, от лявата страна на леглото, а на мястото на Шатон. Стомахът му гореше и най-сетне Ален се надигна полусънен и отиде в банята да вземе сода бикарбонат.
Едва се беше развиделило, когато чу над главата си гласа на прислужницата им, която трябваше да раздруса рамото му, за да го събуди. Тя се казваше госпожа Мартен. Идваше всяка сутрин в седем часа и си отиваше в дванайсет на обяд.
Тя го гледаше остро, със строго лице.
— Кафето ви е готово — произнесе тя сухо.
Никога не беше приемал да го съжаляват. Презираше сантименталните обноски. Искаше да бъде реалист, циник, и все пак тази сутрин чувствуваше, че има нужда от известна мекота в отношенията си с другите.
Без да облече халата си, той влезе в салона, където запалените лампи се бореха с утринния здрач. Отвъд огромните прозорци светът беше синкавозелен, покривите мокри, а по небето не се носеха като предния ден буреносни облаци — сега то беше тъмносиво, еднообразно, неподвижно. Обикновено оттук се виждаше цялата панорама от Парижката света Богородица чак до Айфеловата кула, Но днес гледката се състоеше само от няколко покрива, от няколко осветени прозореца, а беше вече осем часът сутринта.
Ален пиеше жадно кафето си и оглеждаше помещението, в което столовете и креслата бяха заели отново обичайните си места, а чашите и бутилките бяха изчезнали.
Госпожа Мартен шеташе из жилището, вършеше домакинската си работа, а устните й мърдаха постоянно, сякаш сама си говореше. Беше около пет-десетгодишна жена. Вестниците, които тя беше донесла отдолу, от кутията, бяха поставени върху ниска масичка, но Ален не прояви любопитство да им хвърли един поглед.
Главата не го болеше и не му тежеше, но все пак той се чувствуваше отпаднал и физически, и душевно, а мозъкът му беше празен.
— Бих искала да ви уведомя още сега…
Този път устните й не се движеха беззвучно. Госпожа Мартен говореше.
— … че днес за последен път работя у вас…
Тя не даде никакви обяснения. Впрочем и той не й поиска никакви обяснения, наля си още една чаша кафе й загриза виенска кифла.
След това седна до телефона и поиска връзка със Сент-Илие-ла-Вил.
— Ало!… Лулу?…
Лулу беше готвачката Луиз Биран, жената на градинаря.
— Четохте ли вестниците?
— Не още, но хората ми казаха…
Нейният глас също така беше по-различен.
— Не вярвайте всичко, каквото ви кажат, нито пък това, което вестниците ще пишат. Не се знае още нищо по-установено. Как е Патрик?
Момченцето им беше на пет години.
— Добре.
— Постарайте се да го държите далеч от тази работа.
— Ще направя всичко възможно.
— Освен това, нещо друго? — счете за нужно да добави той.
— Освен това — нищо.
— Мога ли да ви помоля да ми приготвите още малко кафе, госпожа Мартен?
— По вида ви личи, че имате нужда от кафе.
— Легнах си късно.
— Предположих това, когато видях в какво състояние беше апартаментът.
Ален отиде да си измие зъбите, пусна водата, за да се пълни ваната, но после реши да си вземе само един студен душ. Не знаеше нито какво да прави, нито къде да отиде. Обикновено сутрин той вършеше отмерено едни и същи движения. Но днес беше забравил да пусне радиото — всъщност страхуваше се да не чуе нещо за тях, за Шатон и за себе си.
Спомни си за дългия, подобен на тунел коридор, в дъното на който беше предал на един полицай куфара за Шатон. Навярно и тя също беше вече станала. Вероятно ги събуждаха много рано, може би още в шест часа сутринта?
— Кафето ви е готово.
— Благодаря.
Отиде да го изпие по хавлия, и най-сетне се реши да се приближи към масичката с вестниците. Прочете
