първото попаднало му заглавие:
А отдолу с малки букви:
Беше поместена и една лоша снимка на Шатон, в момента, когато прекосява двора на полицията, като се мъчи да закрие лицето си с ръце.
Не му достигна смелост да прочете съобщението, нито да прегледа останалите утринни вестници. Беше станал твърде рано. През другите дни отиваше направо на улица Маринян и беше там един от първите, защото обичаше да преглежда пощата.
Не изпитваше никакво желание да отиде в бюрото си. Нямаше желание за нищо. Едва се въздържа да не си легне и да заспи отново. Въпреки враждебността на госпожа Мартен Ален чувствуваше известна сигурност, като я гледаше да шета около него.
Какво беше забравил? Знаеше, че му предстоеше напрегнат ден, но стоеше все тъй нерешителен с помътен мозък.
А, да! Адвокат! Най-добре познаваше този, с когото се съветваше по въпросите на списанието и работата му с грамофонните плочи. Адвокатът се наричаше Елбиг, Виктор Елбиг, и човек трудно можеше да се догади за произхода му. Говореше с акцент, който можеше да бъде колкото на чех, толкова и на унгарец или поляк.
Той беше странно малко човече на средна възраст, тлъсто, лъскаво, с дебели като лупи очила и огненочервени коси.
Живееше сам в едно жилище на улица Де з’Екол, сред невероятен безпорядък, но това не му пречеше да бъде един от най-добрите цивилисти.
— Ало, Виктор? Да не те събудих?
— Забравяш, че моят ден започва от шест часа сутринта. Знам какво ще искаш от мен.
— Чете ли вестниците?
— Достатъчно научих, за да ти препоръчам Рабю.
Филип Рабю беше адвокат специалист по углавни дела, който беше пледирал най-шумните дела през последните двадесет години.
— Не смяташ ли, че по този начин признаваш, че случаят е тежък?
— Жена ти е убила сестра си, нали тъй?
— Така е.
— Не отрича ли?
— Признала си е.
— А какво обяснение дава?
— Никакво.
— Така е по-добре.
— Защо?
— Защото Рабю ще й посочи какво поведение да държи. А как ще се отрази тази работа на теб?
— Какво искаш да кажеш?
— На читателите на твоето списание няма да им бъде много приятна ролята, която ти си играл.
— Не съм играл никаква роля.
— Наистина ли, а?
— Би трябвало да бъде така. Ето вече почти година, откакто не съм имал работа със сестрата.
— Обади се по телефона на Рабю. Познаваш ли се с него?
— Доста добре.
— Добра сполука.
Трябваше да потърси в указателя телефонния номер на Филип Рабю, който живееше на булевард Сен-Жермен. Често го беше срещал на генерални репетиции, на коктейли и вечери.
Обади се женски глас, ясен, почти рязък.
— Тук кабинета на господин Рабю.
— Ален Поато — каза той.
— Един момент, моля. Сега ще проверя.
Той почака известно време. Апартаментът на булевард Сен-Жермен беше просторен. Беше ходил веднъж там, при някакъв прием. Адвокатът навярно не беше още в кабинета си.
— Рабю. Почти очаквах да ми телефонирате.
— Веднага се сетих за вас. Исках да ви се обадя още снощи, но ми беше неудобно да ви безпокоя.
— Върнах се много късно от Бордо, където имах дело. Какво ще кажете, тази история ми изглежда доста обикновена. Единственото, което се питам, е как е възможно човек като вас да изпадне в такова положение. Не можем да попречим да не се вдигне шум около това. Знаете ли какво е говорила жена ви?
— Според комисаря Руман ограничила се е да признае, че е стреляла и е отказала да отговори на всякакви други въпроси.
— Значи така. Ами съпругът?
— Познавате ли го?
— Срещали сме се.
— Твърди, че не е знаел нищо. Прекара част от нощта у нас.
— Сърди ли ви се?
— Не знам вече какво изпитва. Аз също.
— Няма да бъде лесно да ви дам приятна роля в тази работа, драги мой!
— Не е станало заради мен.
— Не сте ли бил любовник на сестрата?
— Не бях вече.
— Откога?
— От близо една година.
— Разправихте ли това на комисаря?
— Да.
— Хвана ли се?
— Това е самата истина.
— Истина или не, но хората не ги лапат такива.
— Не става въпрос за мен, а за жена ми. Днес отново ще я разпитват.
— Сигурно…
— Бих искал да приемете да отидете при нея.
— Потънал съм до гуша в работа, но не мога да ви откажа. Кой съдия следовател е определен за това дело?
— Не знам.
— Сега у вас ли сте? Останете там, докато ви потърся по телефона. Ще се опитам да науча какво става в палатата.
Ален се обади по телефона в бюрото си.
— Вие ли сте, Мод?
Мод беше една от телефонистките, с която от време на време се любеше.
— Как сте, шефе?
— Както предполагате, зайчето ми. Борис дойде ли?
— Отваря пощата. Давам ви го.
— Ало, Борис?
— Да, Ален. Предположих, че тази сутрин няма да дойдеш в бюрото и тъкмо се заех с пощата…
Казваше се Малески и Ален го беше направил главен редактор. Живееше в предградието Вилньов-
