заемаше семейство Бланше, Ален забеляза колата, блеснала под дъжда. Пред желязната ограда на къщата стояха няколко групи любопитни и може би сред тях имаше и журналисти.
Отправи се към улица Маринян и потъна в сградата, която неговата редакция малко по-малко беше изгризала почти изцяло, след като първоначално беше заемала само последния етаж.
Партерът се състоеше само от салони и гишета. Ален взе асансьора, изкачи се на четвъртия етаж н тръгна по разни коридори — през отворените врати на стаите се чуваше тракане на пишещи машини.
Тъй като навремето сградата е била строена за жилище, по-късно се бе наложило някъде да се издигат нови стени, а другаде — да се събарят съществуващите. Стълбища тук, стълбища там, и един същински лабиринт от коридори.
От време на време той махаше с ръка за поздрав; най-сетне отвори вратата на кабинета си, където Ма-лески бе седнал на мястото му.
Още един поздрав с ръка и за него. След това Ален вдигна телефона.
— Свържете ме с гаража ми, зайчето ми. Да, дето е на улица Кардине. Нямате ли линия? Свържете ме веднага щом имате възможност.
Както всякога имаше цял куп писма и той прочете набързо някои, без много-много да разбере какво пишеше в тях.
— Ало, да. Ало, гаражът Кардине? Беноа? Тук — Поато. Да. Благодаря, драги. Колата на жена ми се намира на улица Юниверсите. Не. Малко по-надолу от министерството. Не знам дали е оставила ключа. Кажете на вашия техник да вземе необходимите инструменти. Да я закара в гаража. Нека стои при вас. Да. Измийте я, ако обичате.
Малески го гледаше с любопитство. Всички щяха да го гледат с любопитство, каквото и да направеше, и той се питаше как трябва да се държи човек, изпаднал в неговото положение.
На първата страница на вестника, поставен върху бюрото му, той видя една своя снимка — беше с чаша в ръка и разрошени коси.
Чашата беше излишна. Не биваше да прави това.
Наложи се да се помъкне из стаите, като стискаше тук и там по някоя ръка и подхвърляше обичайното си:
— Здрасти, зайчето ми!
Привидно той беше в по-добро настроение от другите, които не знаеха нито какво да му кажат, нито как да го гледат. Изкачи се чак до горе, на мансардата, където бяха съборили стените, за да превърнат помещението в зала за макетите. Жулиен Бур, един от фотографите, и Аняр, макетистът, се бяха навели над една рисувателна дъска.
— Здравейте, деца!
Разпръсна цял куп снимки — повечето на голи жени, — направени в онзи свойствен на „ТИ“ стил. Голи или полуголи девственици.
— Всеки трябва да открива и това, което е по-вкуса му — беше обяснявал навремето на първите си сътрудници.
И в текстовете също. Истории, които ставаха всеки ден. Драми, които се случваха с всички. Преди няколко години първият му афиш, налепен по стените на Париж, представляваше един пръст, който сочеше минувачите, мъже и жени: ТИ!
Едно огромно ТИ, от което никой не можеше да убегне.
— Слушайте ме добре, зайчетата ми. Ние не пишем за всички, а за всеки; така че всеки трябва да почувствува, че това се отнася лично за него.
Ти… При теб… С теб… В теб…
Слезе отново долу и тъкмо когато влизаше в кабинета си, подадоха му телефонната слушалка.
— Рабю — прошепна му Малески.
— Ало! Научихте ли нещо ново? Казала ли е нещо?
— Не. Не мога да разговарям с вас оттук. Елате в дванадесет и половина в бюфета на палатата, ще обядваме заедно. Натоварен съм от съдията следовател да ви повикам за очна ставка, която ще се състои в 2 часа.
— С нея ли?
— Разбира се.
Адвокатът затвори телефона. Беше изрекъл всичко с доста сух тон, сякаш беше в лошо настроение.
— Не знам още дали ще дойда следобед. Във всеки случай няма да се занимавам със следващия брой. Предоставям това на теб.
Слезе по стълбите бавно. В продължение на години все го питаха:
— Къде тичаш?
Защото винаги бързаше и прекарваше времето си да лети от едно място на друго.
А днес се улавяше, че върви като всички хора и дори, че крачи доста бавно. Движенията му също бяха някак забавени дори когато палеше цигара. Погледна отсрещния бар, поколеба се, прекоси улицата под дъжда.
— Двоен скоч?
Кимна утвърдително, и се загледа навън, за да избегне разговора с бармана. Имаше достатъчно време, без да бърза, да отиде до Съдебната палата и да намери място за паркиране. Париж изглеждаше навъсен, кисел. Колите вървяха почти една след друга. Изпуши две цигари, докато стигна, и успя да гарира колата си доста далеч от булеварда, на който се намираше палатата.
Той познаваше стария мрачен бюфет, защото в началото на кариерата си бе му се случвало да му възложат да следи процесите. Рабю беше вече виден адвокат и когато минаваше бързо по коридорите или през чакалнята с развяваща се тога, чиито ръкави се размахваха като криле, младите и дори не чак толкова младите адвокати се отдръпваха почтително встрани.
Потърси го сред масите, където свободни подсъдими, чиито дела бяха насрочени за следобед, разискваха с тих глас със своите адвокати.
— Запазил сте си маса?
— Чакам господин Рабю.
— Заповядайте.
До прозореца, както обикновено. Гледаше го как се приближава — масивен, с дебел врат, Рабю нахълта в почти пустия двор като в съдебна зала. Не носеше чантата си, нито някакви документи.
— Поръчахте ли нещо?
— Не.
— Аз ще взема едно английско блюдо и половин бутилка бордо.
— Същото.
Лицето на адвоката не беше никак весело.
— Как е тя?
— Спокойна и твърда. Само това й трябва — да се държи така и пред съда и ще откачи максимума.
— Продължи ли да мълчи?
— Когато Бените я попита дали признава, че е убила сестра си, тя се задоволи да отговори само „да“. После той я попита дали когато сутринта е измъкнала броунинга от чекмеджето ви, решението й е било вече взето. Тя отвърна, че тогава още не била сигурна какво ще прави и че решението й се затвърдило по- късно.
Донесоха им студено месо, вино, и известно време те мълчаха.
— Бените е възпитано, търпеливо момче. Отнася се към нея с голямо снизхождение. Питам се дали, ако бях на негово място, нямаше да й ударя няколко плесника.
Ален чакаше продължението мълчаливо, но в мрачните му очи бързо беше проблеснала гневна мълния. Познаваше Рабю и неговата бруталност, която имаше голям дял за успеха му в съдебната зала.
— Не знам как се е оправила, но имаше вид като че ли току-що е дошла от фризьор. Косъмче не й стърчеше. Изглеждаше свежа, отпочинала, костюмът й нямаше никаква гънка.
Беше си ушила този зелен костюм преди три седмици. Предния ден беше излязла след него и затова до преди малко Ален не знаеше как беше облечена.
— Изглеждаше така сякаш беше на посещение. Знаете онези стари помещения, дето са на най-горния
