Човекът, който обикновено не биваше сам, не знаеше какво да отговори.

— Позволявате ли?

С бързо и ловко движение той я изтръгваше от врата му, изваждаше от джоба си ножици и се заемаше да я среже.

— Можете да запазите това за спомен.

Някои не се помръдваха. Други, които се ядосваха, в края на краищата винаги отстъпваха.

— Същото, барман.

Изпразни чашата си на един дъх, обърса устните си, плати, премина отново през дъждовната завеса и влезе в колата си.

Когато се прибра, той запали всички лампи, като се питаше защо беше дошъл тук. Изпитваше някакво странно усещане да стои тук без Шатон.

Би трябвало сега да бъде на авеню Сюфрен, в новия ресторант, на който Петер беше попаднала наскоро и където дванадесетина приятели се събираха на вечеря Трябваше ли да им телефонира, за да се извини?

Той повдигна рамене и се отправи към барчето, устроено в един от ъглите на ателието. Някога тук бе работил един прочут художник-портретист, чието име всички бяха забравили. Това е било около 1910 година.

Ален не обичаше да пие сам.

— За твое здраве, мила!

Той вдигна чашата си в празното пространство, към една въображаема Шатон. После загледа втренчено телефона.

На кого да се обади? Струваше му се, че трябва да се обади на някого, но не знаеше на кого. Не беше ял. Това нямаше значение. Не беше гладен.

Ако имаше сега някой близък приятел…

Той имаше приятели, десетки приятели, сътрудници на списанието му, актьори, режисьори, певци, без да се броят барманите и оберкелнерите.

— Слушай, зайчето ми…

Той наричаше всички „зайчето ми“. И Адриен също. Още от деня, в който се беше запознал с нея. Тогава той не започна първи. Намираше я твърде спокойна, твърде блудкава за вкуса си. И именно в това се лъжеше. Тя не беше блудкава — трябваше да минат три месеца, за да го разбере.

Какво ли мислеше онзи идиот, мъжът й? Той не обичаше Бланше. Ненавиждаше хората от неговата порода, самоуверени, важни, превзети, без капчица въображение.

Дали пък да телефонира на Бланше? Ей тъй, само колкото да разбере как е приел нещата…

Погледът му падна върху скрина и Ален изведнъж се сети, че трябваше да занесе бельо и тоалетни принадлежности на жена си. Куфарите се намираха в шкафовете в коридора. Избра един по-голям.

Какво носи една жена в арестантската килия? Чекмеджето беше пълно с фино бельо и той се изненада от количеството му. Взе няколко найлонови камизоли, кюлоти, три пижами, после провери дали в несесера от крокодилска кожа има четка за зъби и сапун.

Поколеба се дали да изпие още една чаша, вдигна рамене, излезе и заключи вратата, като остави лампите да светят. Прекоси голяма част от Париж, все тъй по дъжда, който обаче беше вече понамалял. Вятърът беше стихнал. Сега вече валеше есенен дъжд, ситен, тих и студен, който заплашваше да продължи няколко дни. Минувачите вървяха бързо, свити, като подскачаха встрани при преминаването на колите, които ги опръскваха.

Ке дьо л’Орлож. Някаква мътна светлина над каменния свод на входа. Един много широк, много дълъг коридор, като подземие, накрая на който зад писалище седеше униформен полицай. Той гледаше как Ален се приближава с куфара си и по лицето му се изписа любопитство.

— Тук при вас е госпожа Жаклин Поато, нали?

— Един момент.

Полицаят погледна в дневника.

— Точно така.

— Бихте ли й предали този куфар?

— Трябва да питам началника си.

Полицаят почука на една врата, изчезна зад нея, но след няколко минути се върна с някакъв дебел човек, който беше с развързана вратовръзка, разкопчана яка на ризата и отпуснат колан на панталоните си.

— Вие ли сте съпругът?

— Да.

— Имате ли в себе си документи за самоличност?

Ален ги подаде и човекът дълго ги разглежда.

— Вие ли издавате онова списание с чудновати снимки? Трябва да проверя какво има в куфара.

— Отворете го.

— По правилник вие трябва да го отворите.

Тримата като че ли се намираха в някакъв лошо осветен тунел. Ален отвори куфара, а след това и несесера. Чиновникът порови с дебелите си пръсти из бельото, извади от несесера ножичките, пиличката за нокти и малките щипци за косми — остави само четката за зъби и сапуна.

Той подаваше една по една вещите на Ален, който машинално ги пъхаше в джоба си.

— Веднага ли ще й го занесете?

Чиновникът измъкна голям джобен часовник и погледна за часа.

— Часът е десет и половина. Съгласно правилника…

— Как се чувствува жена ми?

— Не съм я виждал.

Разбира се, никой не се интересува от държането на Шатон.

— В самостоятелна килия ли е?

— Сигурно не. Понастоящем ние сме повече от претъпкани.

— Не знаете ли кой е с нея?

Чиновникът вдигна рамене.

— Навярно от момичетата. Непрекъснато ни ги докарват. Ето, още една пратка…

Една затворническа кола беше спряла край тротоара и цивилни полицаи блъскаха цяло стадо жени към свода. На излизане Ален се размина с тях. Някои му се усмихваха. Виждаше се, че повечето са обиграни, но имаше и три-четири съвсем млади новачки с разтревожен поглед.

Какво да прави сега? Никога не се прибираше толкова рано вечерта, дори и с Шатон. Не би могъл да заспи освен ако не се напиеше до смърт, а мислите, които му се въртяха в главата, не бяха никак приятни.

За него беше нещо необичайно да се чувствува така самотен. Ето, седеше в колата си, край тъмния и пуст кей, пушеше цигара, вслушан в шума на придошлата Сена и не знаеше накъде да се отправи.

В двадесет или в петдесет бара и кабарета с положителност щеше да намери хора, на които от години вече викаше „зайчето ми“ и които, след като му стиснеха ръка, щяха да кажат:

— Скоч, нали?

А също така и жени, от всякакъв вид — такива, с които беше вече спал, или други, с които не беше още направил или не бе имал желание да направи това.

Седалката до него беше празна и студена.

Към улица Юниверсите ли? При баджанака си? Как ли е изглеждала мутрата на надутия му и важен баджанак, когато е научил че жена му току-що е била застреляна с куршум в…

Всъщност не му бяха казали къде е стреляла Шатон — в главата или в гърдите. Знаеше само, че след това отишла и прилепила лице о стъклото на прозореца — нещо, което напълно отговаряше на характера й. Тя често правеше така. Ако в момента и заговаряше, тя не се помръдваше, и едва дълго след това се извръщаше и запитваше с невинно изражение:

— Каза ли нещо?

— За какво мислеше?

Вы читаете Затворът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×