Но комисарят сви рамене по такъв начин, че поручикът се изчерви от това, което бе казал.
Макар че часът за обед отдавна бе минал, отвън имаше цяла тълпа и кметът се съгласи да даде колата си, завесите на която се затваряха херметически.
Ема се качи първа, след това Леон Льо Герек, най-сетне Мегре, който седна в дъното до младата жена, а морякът се настани несръчно на едно от допълнителните столчета.
Минаха през множеството много бързо. След няколко минути поеха към Кемперле и Леон стеснително и със замъглен поглед попита:
— Защо казахте това?
— Кое?
— Че вие сте пуснали отрова в бутилката?
Ема бе съвсем бледа. Тя не смееше да се облегне на възглавничките и несъмнено за първи път в живота си се возеше в лека кола.
— Така ми хрумна! — измърмори Мегре, стискайки със зъби лулата си.
Тогава момичето извика с отчаяние:
— Кълна ви се, господин комисар, че вече не знаех какво върша… Мишу ме бе накарал да напиша писмото… Сетне познах кучето. В неделя сутринта видях Леон, като се въртеше по площада… Тогава разбрах… Опитах се да заговоря на Леон, но той си отиде, без дори да ме погледне, като плю на земята… Исках да отмъстя за него… Исках… Не зная… не зная!… Бях като луда… Знаех, че те искат да го убият… Аз все така го обичах… Целия ден си блъсках главата да мисля… По обед изтичах до вилата на Мишу, за да взема отрова… Не знаех каква да избера… Той ми беше показвал стъкълцата, като ми казваше, че те стигат да се изтрови целият Конкарно…
Но кълна ви се, че нямаше да ви оставя да пиете… Поне така си мислех…
Тя хлипаше. Леон несръчно я тупаше по коляното, за да я успокои.
— Никога не ще мога да ви се отблагодаря, господин комисар… — извика тя между две ридания. — Това, което сторихте вие… то е… то е… нямам думи… то е толкова чудесно!…
Мегре гледаше единия и другия: той с разцепената си устна, с щръкнали коси и лице на грубиян, който се мъчи да се очовечи, тя със своята клета главица, обезкръвена в аквариума на „Адмиралското кафене“
— Какво смятате да правите?…
— Не знаем още… Да се махнем оттук… Може би да отидем в Хавър?… Аз можех да си изкарам прехраната по нюйоркските кейове…
— Върнаха ли ви дванайсетте франка?
Леон се изчерви и не отговори.
— Колко струва с влака оттук до Хавър?
— Не! Недейте, господин комисар… Защото тогаз… не знам как… Нали разбирате?…
Мегре чукна с пръст по стъклото на колата тъкмо когато минаваха край някаква малка гара. Извади две банкноти по сто франка от джоба си и рече:
— Вземете ги!… Аз ще ги туря в сметката си по командировката…
После ги избута навън и затвори вратичката, докато те още му благодаряха.
— В Конкарно!… С пълна скорост!…
Самичък в колата, той най-малко три пъти сви ре-мене, като човек, комуто много се ще да се подиграе сам със себе си.
Делото продължи цяла година. През цяла една година доктор Мишу се явяваше не по-малко от пет пъти седмично пред съдия-следователя с една кожена чанта, натъпкана с документи.
И при всеки разпит имаше нов повод за въртели.
Всеки документ от следственото дело бе предмет на спорове, на разследвания и на контраразследвания.
Мишу ставаше все по-слаб, по-жълт, по-болен, но не слагаше оръжие.
— Позволете на един човек, който няма да живее и три месеца…
Това бе любимият му израз. Той се защищаваше стъпка по стъпка, с хитроумни извъртания, с неочаквани възражения. И беше намерил един адвокат, още по-свадлив от него, който достойно го заместваше.
Осъден от наказателния съд във Финистер на двадесет години тежък принудителен труд, той шест месеца се надяваше, че делото му ще отиде в касационния съд.
Но на една снимка само отпреди месец, публикувана във всички вестници, е показан Мишу, все тъй мършав и жълт, с крив нос, с раница на гръб, кепе на глава, като се качва от остров Ре на кораба „Ла Мартиниер“, който откарва сто и осемдесет каторжници за Гвиана.
В Париж госпожа Мишу, която изтърпя три месеца затвор, сега интригува в политическите среди. Тя твърди, че ще успее да издействува ревизия на делото.
Вече си е осигурила помощта на два вестника. Леон Льо Герек се занимава с лов на херинги в Северно море с кораба „Ла франсет“, а жена му очаква бебе.
Информация за текста
© 1932 Жорж Сименон
© 1983 Борис Миндов, превод от френски
Georges Simenon
Le chien jaune, 1932
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
Georges Simenon
LE CHIEN JAUNE
© Georges Simenon, 1965
Tous droits reserves
© A. Fayard et Cie, 1934
© Борис Миндов — преводач, 1983 г.
Жорж Сименон
ЖЪЛТОТО КУЧЕ
Редактор Екатерина Целева
Художник Емил Марков
Худ. редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Жанета Желязкова
Френска, II издание — „Жълтото куче“
Лит. група IV
ЕКП 07/9536622331/5637-345-83
Издателски № 2097
Формат 70?100/32
Печатни коли 17
Издателски коли 10,16
Условно издателски коли 12,54
