— Това е втората драма, господин кмете! И нашата тройка продължи да живее, все тъй обзета от страх… Гойар е най-впечатлителният от тримата и несъмнено по-малко лош екземпляр от другите двама. Историята с отровата го побърка съвсем… Почувствува, че рано или късно и той ще мине по реда си… Отгатна, че аз вече съм по верните дири… И решава да избяга… Да избяга, без да остави следи… Да избяга, без да могат да го обвинят, че е избягал… Той ще симулира някакво нападение, ще накара да помислят, че е мъртъв и че трупът му е хвърлен във водата на пристанището…
Преди това любопитството го принуждава да потършува в дома на Мишу, може би за да намери Леон и да му предложи мир… Там той открива следите от стъпките на недодялания мъж. И разбира, че и аз скоро ще ги открия.
Защото той е журналист!… Свръх всичко знае колко впечатлителни са тълпите… Знае, че докато Леон е жив, той, Гойар, никъде няма да бъде в сигурност… И измисля нещо наистина гениално: дописката, написана с лява ръка и изпратена в „Брестки фар“…
Там се говори за жълтото куче, за скитника… Всеки израз е пресметнат, за да посее ужас в Конкарно… И по тоя начин, ако хората видят човека с големите крака, има вероятност той да получи един куршум в гърдите…
Това щеше да се случи!… Почнаха да стрелят по кучето… Щяха да стрелят и срещу човека!… Едно обезумяло множество е способно на всичко…
Действително в неделя ужасът обзема Конкарно… Мишу не излиза от хотела… Той е болен от страх… Но е все тъй решен да се защищава докрай,
Аз го оставих сам, с Льо Помре… Не зная какво е станало помежду им… Гойар е избягал… Но Льо Помре, който е от почтено семейство, навярно е бил изкушен да се отнесе до полицията и готов по-скоро да разкрие всичко, отколкото да продължи да живее в тоя кошмар… Та какво рискува той?… Една глоба!… Кратък срок затвор… Само толкова!… Главното престъпление е било извършено в Америка.
И Мишу, който усеща, че той е вече разклатен душевно, и който носи на съвестта си убийството на Мостаган, Мишу, който иска на всяка цена да се измъкне само със своя помощ, не се поколебава да го отрови.
Там е Ема… Няма ли да заподозрат нея?…
Бих желал да ви говоря по-надълго за страха, защото той е основата на цялата тая драма. Мишу е обзет от страх… Мишу иска да победи повече страха, отколкото врага си…
Той познава Леон Льо Герек. Знае, че той не ще остави да го арестуват, без да се съпротивява… И за да бъде премахнат, разчита на куршум от жандармите или от някой уплашен жител.
Той не мърда оттук… Аз донесох смъртно раненото куче… Исках да разбера дали скитникът ще дойде да го потърси — и той дойде…
Оттогава никой вече не видя животното и това ми доказва, че то е умряло…
Само един звук излезе от гърлото на Леон.
— Да…
— Погребахте ли го?
— На Кабелу… На гроба му има кръстче от две борови вейки…
— Полицията намери Леон Льо Герек. Той избяга, защото единствената му мисъл е да застави Мишу да го нападне… Той го каза: иска да види Мишу в затвора… Моят дълг бе да попреча на нова драма и тъкмо затова арестувах Мишу, като в същото време го уверявах, че правя това, за да бъде в сигурност… Това не е лъжа… Но по тоя начин аз попречвах на Мишу да извърши други престъпления… Той е стигнал до последния предел… Способен е на всичко… Усеща се гонен от вси страни…
Няма значение, че още може да играе комедии, да ми приказва за телесната си слабост, да оправдава необикновения си страх с мистицизъм и с някакво старо предсказание, измислено от игла до конец.
Онова, което му трябваше, бе населението да се реши да убие врага му.
Мишу знае, че логически може да бъде подозиран за всичко, което се е случило досега… Самичък в тая килия той си блъска главата…
Няма ли някакво средство съвсем да отстрани подозренията?… Да се извърши ново престъпление, когато той е в затвора, може ли да има по-неоспоримо алиби?…
Майка му отива да го види… Тя знае всичко… Тя не бива да бъде подозирана, нито срещана от ония, които го преследват… Тя трябва да го спаси!…
Тя ще вечеря у кмета. Ще накара да я отведат във вилата й, дето лампата й ще свети цялата вечер… Ще се върне в града пешком… Всички ли спят?… Освен „Адмиралското кафене“!… Достатъчно е да почакаш някой да излезе оттам и да го издебнеш при ъгъла на улицата.
И за да не може да тича, ще се прицелиш в крака…
Това съвсем безполезно престъпление е най-тежкото обвинение срещу Мишу, макар че имаме вече и други. Тая сутрин, когато пристигнах тук, той беше в трескаво състояние… И най-важното — не знаеше, че в мига, когато се е стреляло срещу митничаря, скитникът беше пред очите ми…
Защото, преследван от полицията и жандармерията, Леон бе останал там, в безредно струпаните къщи. Той бърза да приключи… Не иска да се отдалечава от Мишу…
Спеше в една стая на празната къща. Ема от прозореца си го е видяла… И ето че отива при него… Тя му казва, тя вика, че не е виновна!… Пада пред него, влече се в краката му…
Сега той за пръв път я вижда отново насреща си, отново чува звука на гласа й… Тя е принадлежала на друг, на други…
Но и той, самият той какво ли не бе преживял?… Сърцето му се разтапя… Той грубо я хваща с ръка, сякаш за да я смаже, но само устните му смазват нейните устни…
Той вече не е самотният човек, човекът с една единствена цел, с една единствена мисъл… През сълзи тя му говори за възможно щастие, за живот, който може да бъде почнат наново…
И те тръгват двамата, без петак, в нощта… Отиват… няма значение къде… Изоставят Мишу на неговите ужаси…
Те ще се опитат да бъдат щастливи някъде…
Мегре бавно напълни лулата си, като изглеждаше един по един всички присъствуващи.
— Ще ме извините, господин кмете, че не ви държах в течение на моето разследване… Но когато пристигнах, бях уверен, че драмата току-що е започнала… За да се разберат скритите пружини, трябваше човек да я остави да се развие и в същото време — да се избягват колкото е възможно по-нататъшните нещастия… Льо Помре умря, убит от своя съучастник… Но такъв, какъвто го видях, убеден съм, че сам щеше да се убие в деня на арестуването му… Митничарят бе ударен с куршум в крака… Раната му ще заздравее в една седмица. Но въпреки това аз мога да подпиша заповед за арестуването на доктор Ернест Мишу за опит за убийство и нараняване на господин Мостаган и за умишлено отравяне на неговия приятел Льо Помре. Ето и друга заповед срещу госпожа Мишу за нощно нападение… Колкото за Жан Гойар, именуем Сервиер, мисля, че той може да бъде преследван само за оскърбление на правосъдието с комедията, която разигра…
Това бе единственото комично нещо. Чу се въздишка! Щастлива, лека въздишка от пълничкия журналист. И той има лице да избърбори:
— В такъв случай предполагам, че мога да бъда оставен на свобода срещу гаранция, нали?… Готов съм да внеса петдесет хиляди франка…
— Това ще реши прокуратурата, господин Гойар… Госпожа Мишу се бе свлякла на стола си, но синът й прояви повече издръжливост от нея.
— Нямате ли нещо да добавите? — попита го Мегре.
— Моля! Ще отговоря, когато бъда с моя адвокат. Дотогава запазвам си правото да възразявам по всякакъв начин срещу законността на тая очна ставка…
И той източи шията си — шия на младо мършаво петле, дето лъщеше жълтеникава адамова ябълка. Носът му изглеждаше сега още по-напреко. Той не изпущаше тефтерчето, дето си бе вземал бележки.
— А тия двамата?… — промълви кметът, като ставаше.
— Нямам никакво обвинение срещу тях. Леон Льо Герек призна, че целта му е била да накара Мишу да стреля срещу него… За тая работа той не е направил нищо друго, освен да му се покаже… Няма законен текст за…
— Освен за скитничество! — вмеси се жандармерийският поручик.
