Ето това ми призна американецът в Синг-Синг, дето бях станал едно оскотяло същество между други такива… Той ми даде доказателства за това… Моят събеседник се смееше, тупаше се по бедрата и викаше: „Ама че негодници са тия тримата!“
Настъпи внезапно и пълно мълчание. И сред това мълчание всички се стреснаха, чувайки как моливът на Мишу дращи по една нова страница, която току-що бе обърнал.
Мегре погледна, проумявайки сега, буквите „SS“, татуирани върху ръката на исполина: „Синг-Синг!“
— Мисля, че щях да остана още десетина години в затвора… В тая страна човек никога нищо не знае сигурно… Най-малкото нарушение на правилника влече продължаване на наказателния срок, като в същото време ударите с надзирателски палки валят… Аз получих стотици… А отделно — удари от другарите ми!… И пак американецът направи постъпки в моя полза… Мисля, че бе отвратен от подлостта на ония, които той наричаше мои приятели!… За другар имах само едно куче… Едно куче, което отгледах на кораба, което ме бе спасило от удавяне и което въпреки строгата дисциплина те оставиха да живее при мене в затвора… Защото те гледат на тия неща по-иначе, не както ние… Истински ад!… Няма значение, че в неделя ви свирят музика, а сетне ви бият до кръв… Накрая аз вече не знаех дали съм човек… Стотици, хиляди пъти съм ридал…
И когато една сутрин ми отвориха вратата, като ме блъснаха с приклад в кръста, за да ме изпратят в цивилизования свят, аз глупаво се прострях в безсъзнание на тротоара… Вече не знаех да живея… Нямах вече нищо…
Но не! Имах едно нещо…
От разцепената му устна капеше кръв. Той забрави да я избърше. Госпожа Мишу закриваше лице с дантелената си кърпичка, от миризмата на която на човек му се повдигаше.
А Мегре пушеше спокойно, без да изпуска от очи Доктора, който продължаваше да пише.
— Имах решението да накарам ония, които ми причиниха това унищожение, да изпитат същата участ! … — продължи скитникът. — Не да ги убия!… Не!… Нищо не е да умреш… В Синг-Синг аз двайсет пъти се опитвах да умра, но безуспешно… Отказах да се храня, но ме храниха изкуствено… Да ги вкарам в затвора! Бих искал това да стане в Америка… Но то бе невъзможно…
Аз скитах из Бруклин, дето изредих всички занаяти, очаквайки да събера пари за връщане с параход… Платих дори за кучето си…
Нищо не знаех за Ема… Не стъпих в Кемпер, дето биха ме познали въпреки обезобразената ми муцуна…
Тук научих, че тя е келнерка и отвреме-навреме любовница на Мишу… А може би и на другите?… Щом е келнерка, това не е чудно, нали?
Не беше лесно да изпратя в затвора моите трима мръсници… А аз държах на това!… Нямах нищо друго освен това желание!… Живях с кучето си в една стара лодка, сетне в някогашния наблюдателен пост на върха Кабелу…
Почнах да се показвам на Мишу… Само да му се показвам!… Да му показвам грозното си лице, животинския си силует… Разбирате ли?… Исках да го уплаша… Исках да предизвикам у него такъв страх, че да го накарам да стреля срещу мене!… Аз може би щях да бъда пречукан… Но после?… Чакаше го каторга!… Ритници… Удари с приклад!… Отвратителни другари, по-силни от тебе, които те заставят да им служиш… Аз обикалях около вилата му… Изпречвах се на пътя му… Три дни, четири дни!… Той ме позна… Започна да излиза по-рядко… А все пак през всичкото това време тук животът не се бе променил. И тримата пиеха аперитивите си!… Хората ги поздравяваха!… А за да има какво да ям, аз крадях от изложените продукти… Исках да свърша по-скоро…
Един ясен глас се чу:
— Извинявайте, господин комисар! Тоя разпит без присъствието на следовател има ли законна стойност?
Беше Мишу!… Мишу, бял като платно, с изострени черти, със стиснати ноздри, с безцветни устни. Но Мишу, който говореше ясно, почти заплашително!
Мегре с поглед заповяда на един полицай да застане между Доктора и скитника. Беше крайно време. Леон Льо Герек ставаше бавно, привлечен от тоя глас, със стиснати юмруци, тежки като боздуган.
— Седни!… Седнете, Леон!…
И исполинът се подчини, дишащ пресипнало, а комисарят, изтърсвайки пепелта от лулата си, произнесе:
— Сега ще говоря аз…
XI
СТРАХЪТ
Ниският глас и отмереният говор на комисаря бяха в пълен контраст със задъханата реч на моряка, който го гледаше изкосо.
— Най-напред, господа, една дума за Ема… Тя узнава, че годеникът й е арестуван… Не получава повече нищо от него… Един ден по нищожна причина загубва службата си и става келнерка в „Адмиралски хотел“… Тя е бедно момиче, без никакви връзки… Мъжете я задирят, тъй както богатите клиенти задирят прислужниците… Минават две, минават три години… Тя не знае, че Мишу е виновен… Една вечер, повикана от него, отива в стаята му… И времето продължава да тече, животът си тече… Мишу има други любовници… Отвреме-навреме му хрумва да спи в хотела… Или когато майка му отсъствува, вика Ема у дома си… Безцветна любовна история, без любов… И животът на Ема е безцветен… Тя не е героиня… Тя пази в една мидена кутия едно писмо и една снимка, но това е само стара мечта, която всеки ден все повече избледнява…
Тя не знае, че Леон току-що се е върнал…
Не познава жълтото куче, което се върти около нея и което е било на четири месеца, когато корабът е заминал…
Една нощ Мишу й диктува някакво писмо, без да й каже за кого е предназначено… Определя се среща на някакъв човек в една необитаема къща в единадесет часа вечерта…
Тя пише… Келнерката!… Разбирате ли?… Леон Льо Герек не се е излъгал… Мишу го е страх!… Той чувствува живота си в опасност… Иска да премахне врага, който броди наоколо…
Но е страхливец!… Той почувствува нуждата сам да ми каже това високо!… Той ще се скрие зад една порта, в коридора, след като е изпратил до жертвата си писмото, връзвайки го с връвчица за шията на кучето…
Дали ще се осъмни Леон?… Ще поиска ли въпреки всичко да види някогашната си годеница?… В мига, когато той почука на портата, достатъчно е човек да даде един изстрел през кутията за писма и след това да избяга през уличката… И престъплението ще остане още по-загадъчно, защото никой няма да познае жертвата!…
Но Леон се усъмнява… Той може би броди из площада… Може би въпреки всичко ще се реши да отиде на срещата… Случайността е причина господин Мостаган да излезе в тоя миг от кафенето леко пийнал и да спре до прага на входа, за да запали пурата си… Не може да пази равновесие… Блъска се в портата… Това е сигналът… Един куршум го улучва право в корема…
Ето първата история… Мишу не сполучва с удара си. Прибира се в къщи… Гойар и Льо Помре, които са в течение на работата и са също тъй заинтересовани от изчезването на оня, който заплашва и тримата, са ужасени…
Ема разбира в каква игра са я вмъкнали… Може би е видяла Леон?… Може би съзнанието й се е прояснило и тя най-сетне е познала жълтото куче…
На другата заран аз съм на самото място… Виждам тримата мъже… Усещам техния ужас… Те предвиждат една драма!… А аз искам да узная отде смятат, че ще дойде ударът… И държа да се уверя, че не се лъжа…
Аз пуснах отрова, несръчно, в една бутилка с аперитив… Бях готов да се намеся, ако някой поискаше да пие… Но не! Мишу бди!… Мишу се бои от всичко, от хората, които минават, от онова, което яде, от онова, което пие… Той дори не смее вече да излезе от хотела!…
Ема се бе вцепенила до такава степен, че мъчно би могло да се намери по-трогателен образ на слисване. А Мишу за миг вдигна глава, за да погледне Мегре право в очите.
Сега той трескаво пишеше.
