— В Роспорден… в едно железопътно депо, дето прекарахме нощта, докато чакахме някакъв влак…
— Колко пари имахте в джоба си?…
Лейтенантът отговори вместо него:
— Единадесет франка и дребосък…
Мегре погледна Ема, по чиито бузи течаха сълзи, после грубия, приведен на стола си мъж. Комисарят почувствува, че макар да седеше неподвижно, Доктора бе обзет от силно вълнение, затова направи знак на един от полицаите да седне до Мишу, за да пресече някоя непредвидена проява.
Сержантът пишеше. Перото скърцаше по хартията с метален звук.
— Разкажете ни по-подробно, Льо Гльорек, при какви условия стана натоварването на кокаина…
Мъжът вдигна очи. Погледът му, насочен към Доктора, стана враждебен. И свил огромните си юмруци, наежен, той избоботи:
— Банката ми бе отпуснала заем, за да построя кораба си…
— Знам! По-нататък…
— Случи се лоша година… Франкът се вдигаше…
Англия купуваше по-малко плодове… Чудех се как ще плащам лихвите… За да се оженя с Ема, чаках да изплатя по-голямата част от дълга. Тъкмо тогава един журналист, когото аз познавах, защото често сновеше из пристанището, ме намери…
За общо изумление Ернест Мишу откри лицето си, което беше бледо, но много по-спокойно, отколкото можеше да се предположи. Той извади бележник и молив от джоба си и написа няколко думи.
— Жан Сервиер ли ви предложи да пренесете кокаина?
— Не в тая среща! Той ми говори за някаква сделка. Даде ми среща в едно кафене в Брест, дето бе с още двама други…
— Доктор Мишу и Льо Помре ли?
— Точно тъй!
Мишу отново бележеше и лицето му взе презрителен израз. За миг той стигна дори до нещо като иронична усмивка.
— С кого от тримата направихте пазарлъка?
Доктора чакаше с вдигнат молив.
— С никого от тримата… Или по-точно те ми говориха само за голямата сума, която ще спечеля за един-два месеца… Един час след това пристигна един американец… Никога не узнах името му… Видях го всичко два пъти… Сигурно беше човек, който познава морския занаят, защото ме пита за особеностите на моя кораб, за броя на хората които ще са ми необходими на борда, и колко време ще ми е потребно за да се постави допълнителен мотор… Аз смятах, че работата е за контрабанда на алкохол… Всички вършеха това, дори офицерите от пътническия параход… През следната седмица дойдоха работници, за да поставят на „Хубавата Ема“ един полудизелов мотор…
Той говореше бавно, с втренчен поглед; силно впечатление правеха неговите грамадни пръсти, които мърдаха и със своите бавни като гърчове движения бяха по-красноречиви от лицето му.
— Тъй като не бях минавал океана, дадоха ми една английска карта, дето бяха обозначени всички ветрове в Атлантика, както и пътят на платноходите… От благоразумие взех със себе си само двама души и не казах никому ни дума за сделката, освен на Ема, която през нощта на заминаването беше на вълнолома. Тримата мъже също бяха там, близо до една кола с угасени светлини… Натоварването бе извършено следобед… И в тоя миг ме достраша… Не толкова за контрабандата!… Но аз почти не съм ходил на училище… И докато трябва да си служа с компаса и лота — карам… Не се боя от никого… Но там — в океанската шир… Един стар капитан беше опитал да ме научи как да си служа със секстанта, за да определя де се намирам… Купил бях таблицата на логаритмите и всичко друго, което трябва… Но бях уверен, че ще се объркам в тия изчисления… Ала ако успеех, корабът щеше да бъде изплатен и щяха да ми останат в джоба нещо около двайсет хиляди франка… Тая нощ духаше силен вятър… Загубих от очи колата и тримата мъже… След това и Ема, чийто силует се изрязваше черен в края на вълнолома… Два месеца в морето…
Мишу продължаваше да си взема бележки, но избягваше да гледа оня, който разказваше.
— За пристигането имах нареждания… Най-сетне един бог знае как пристигнахме в определеното малко пристанище… Още не бяхме хвърлили въжетата, за да се долепим до кея, когато три полицейски катера с картечници и въоръжени с пушки хора ни обкръжиха, скочиха на палубата, прицелиха се в нас, като викаха нещо на английски и ни удряха с приклади, докато най-сетне ние вдигнахме ръце…
Слисахме се: толкова бързо стана всичко… не зная кой закара моя кораб до кея, нито как ни натъпкаха в един камион. Един час по-късно всеки от нас бе заключен в желязна килия в затвора Синг-Синг…
Поболях се… Никой не говореше френски… другите затворници ни подиграваха и ругаеха…
Там тия работи се свършват бързо… На другата сутрин ни заведоха пред нещо като съд, но адвокатът, който уж ни защищаваше, не ни бе казал и една дума…
Едва след това той ми съобщи, че съм осъден на две години тежък принудителен труд и на сто хиляди долара глоба, че корабът ми бил конфискуван и прочие… Аз не разбирах… Сто хиляди долара!… Клех се, че нямам пари… В такъв случай значеше не знам още колко години затвор…
Останах в Синг-Синг… Моите моряци трябва да са били отведени в друг затвор, защото никога вече не ги видях… Остригаха ме… Изпратиха ме да чукам камъни по шосето. Един свещеник искаше да ме просвети с Библията…
Вие нищо не знаете… Имаше богати затворници, които почти всяка вечер ходеха да се разхождат из града… А другите затворници бяха като слуги…
Но това няма значение… Едва след година срещнах един ден американеца от Брест, който бе дошъл там да посети един затворник… Аз го познах… Обадих му се… Той се позабави, докато си спомни, сетне силно се разсмя и ме заведе в залата за срещи.
Беше много сърдечен… Отнасяше се с мен като със стар другар… Каза ми, че винаги е бил агент на алкохолната забрана… Работел най-често в чужбина, в Англия, във Франция, в Германия, отдето изпращал на американската полиция сведения за корабите, които ще отплуват…
Но в същото време случвало му се да работи и за своя сметка… Така било и в тая сделка с кокаина, която щяла да донесе милиони печалба, защото на борда имаше десет бурета, по не знам колко франка грама… Той, значи, се бил свързал с французи, които трябвало да намерят кораб и част от средствата… Това бяха моите трима хора… И естествено печалбата щяла да се дели между тях четиримата…
Но чакайте!… Остава да ви разкажа най-хубавото… В същия ден, когато сме товарили кораба в Кемпер, американецът получил съобщение от отечеството си… Имало нов началник по алкохолната забрана… Контролът бил засилен… Купувачите в Америка се колебаели и поради това стоката можела да не се пласира…
Но срещу това една нова заповед обещавала на всеки, който помогне да се залови забранена стока, награда до третина от стойността на тая стока…
И това ми бе разказано в затвора, дето бях!… Узнах, че докато аз съм се готвел да отплувам и в тревога се питах дали ще стигнем живи до другия бряг на Атлантика, тримата обсъждали с американеца на самия кей какво да правят…
Дали да рискуват всичко за всичко?… Аз зная, че Доктора именно е настоявал да се съобщи на властите… По тоя начин поне една трета от капитала ще бъде сигурно възвърнат, без риск за усложнения…
А, от друга страна, американецът нагласил чрез един свой колега да отдели скришом част от заловения кокаин. Невероятни комбинации, да!…
„Хубавата Ема“ се плъзгаше по черната вода на пристанището… За последен път аз погледнах годеницата си, уверен, че след няколко месеца ще се върна, за да се оженим…
А те, които ни гледаха, че заминаваме, те знаеха, че още при пристигането ни ще бъдем заловени!… Те дори са смятали, че ние ще се защищаваме, че несъмнено ще бъдем убити в схватката, както по онова време това ставаше всеки ден край американските брегове…
Те знаеха, че моят кораб ще бъде конфискуван, че той не бе доизплатен и че аз нямах нищо друго в света!…
Знаеха, че мечтаех само да се оженя… И те гледаха как ние заминаваме!…
