си на манастирски двор.
— Къде е сержантът?…
— Всички: поручикът, сержантът и повечето от хората, тръгнаха да търсят скитника, когото знаете…
— Доктора все там ли си е?
Човекът се усмихна, поглеждайки решетестия прозорец на килията вдясно.
— Няма опасност да избяга!
— Хайде, отворете ми вратата!
И щом резето бе дръпнато, той викна весело и сърдечно:
— Добър ден, Докторе!… Спахте добре, нали?…
Но видя само едно бледо, изострено лице, което се подаваше под сивата завивка на походното легло. Очите бяха дълбоко хлътнали и трескави.
— Е, какво? Не върви ли?…
— Много зле… — рече Мишу с въздишка, вдигайки се от леглото. — Бъбрекът ми…
— Надявам се, че ви се дава всичко, каквото ви е потребно…
— Да… вие сте много любезен…
Той лежеше облечен. Измъкна нозе изпод завивката и прокара ръка по челото си. А в същото време Мегре, преливащ цял от здраве и енергия, възседна един стол и се облакъти на облегалото му.
— Хайде де! Виждам, че сте поръчали бургундско вино!…
— Майка ми го донесе вчера… Много ми се искаше да избягна това посещение… Тя е разбрала нещо в Париж… И се върнала…
Тъмните кръгове около очите му покриваха половината от небръснатите бузи, които изглеждаха още по-хлътнали. А липсата на вратовръзка, както и измачканият костюм засилваха впечталението на отчаяние, което ее излъчваше от цялото му същество.
Той спираше да говори, за да кашля. Дори се изплю — подчертано явно — в кърпата си и я разгледа като човек, който се бои от туберкулоза и с тревога се наблюдава.
— Имате ли да ми кажете нещо ново? — попита той уморено.
— Жандармите трябва да са ви казали за произшествието през нощта…
— Не… какво е то?… Кой е бил?…
Той се залепи до стената, като че го бе страх да не го нападнат.
— Хе! Минувач, ударен в крака с един куршум…
— И хванат ли е… убиецът?… Не мога повече, господин комисар!… Съгласете се, че има от какво да полудее човек… Още един клиент на „Адмиралското кафене“, нали?… По нас се целят!… И аз напразно си бъхтя главата, за да проумея защо… Да, защо?… Мостаган… Льо Помре!… Гойар!… И отровата, която бе предназначена за всички ни!… Ще видите, че накрая те въпреки всичко ще ме улучат дори тук!… Но защо, кажете ми?…
Той не беше вече блед. Беше оловносинкав. И тежко беше да го гледа човек: дотолкова въплъщаваше сега образа на паника в нейния най-жалък, най-ужасен вид!
— Не смея да спя… Вижте прозореца!… Има железни пречки… Но може да се стреля между тях… А нощем!… Жандармът може да заспи или да мисли да друго нещо… Но аз не съм създаден за подобен живот. Вчера изпих цялата бутилка с надежда, че ще спя… И не мигнах!… Разболях се!… Да можеше да пребият тоя скитник с жълтото му куче…
Виждали ли са пак кучето?… Все още ли се върти около кафенето?… Не разбирам защо не му шибнат един куршум в гърба… на него и на господаря му!…
— Господарят му нощес напусна Конкарно.
— Ах!…
Доктора като че не можеше да повярва това.
— Веднага ли след… след новото си престъпление?
— Преди!…
— Но тогава?… Това не е възможно!… Трябва да се приеме, че…
— Точно така! Тази вечер казах това на кмета… Странно човече, между нас казано, е тоя кмет… Какво мислите вие за него?…
— Аз ли?… Не знам… Аз…
— Е, хайде де!… Той ви е продал мястото за парцелите… Вие сте във връзка с него… Вие сте, както се казва, приятели…
— Ние имахме почти само делови отношения и отношения на добри съседи… Извън града това е естествено…
Мегре забеляза, че гласът стана по-сигурен и че погледът на Доктора не беше вече много замъглен.
— Какво му казахте вие?…
Мегре измъкна от джоба си бележника.
— Казах му, че поредицата престъпления или — ако предпочитате — опити за убийство не са могли да бъдат извършени от което и да е лице, познато засега на нас… Няма да почна да изреждам една по една драматичните истории… Говоря накъсо… Говоря обективно, нали, като специалист?… Та известно е, че вие не сте могли — физически невъзможно — да стреляте тая нощ срещу митничаря, което е достатъчно да бъдете съвсем не-причастен в случая… Льо Помре също не е могъл да стреля, тъй като утре заран го погребват… Нито Гойар, когото току-що са открили в Париж!… И те също така не са могли — и единият, и другият — да се намират, в петък вечер зад кутията за писма в празната къща… Ема също…
— Но скитникът с жълтото куче?
— Мислих и за него! Не само че той не е отровил Льо Помре, но през тая нощ той беше далеч от мястото на престъплението, когато то е било извършено… Затова аз говорих на кмета за непознато лице, за един тайнствен X, който би могъл да извърши всички тия престъпления… Освен ако…
— Освен ако?…
— Освен ако не е цяла поредица престъпления!… Вместо някакво едностранно нападение, предположете, че това е истинско сражение между две групи или между две лица…
— Но тогава, господин комисар, какво ще стане с мене?… Ако има непознати врагове, които обикалят… аз…
И лицето на Доктора отново повехна. Той хвана главата си с две ръце.
— И само като си помисля, че съм болен, че лекарите ми препоръчват пълно спокойствие!… О, няма да стане нужда от куршуми или отрова, за да свършат с мене… Ще видите, че бъбрекът ми ще извърши каквото трябва…
— Какво мислите за кмета?
— Не знам! Нищо не знам!… Той е от много богато семейство… Като млад е водил блестящ светски живот в Париж… Имал е конюшня с коне за надбягване… После е влязъл в релсите… Запазил част от състоянието си и се настанил тук в къщата на дядо си, който също бил кмет на Конкарно… Той ми продаде места, които не му трябваха… Мисля, че би искал да стане окръжен съветник, за да завърши като сенатор…
Доктора беше станал и човек би казал, че за няколко дни бе отслабнал с десет килограма. И не би било чудно, ако се разплачеше от нерви.
— Как е възможно да разбера нещо?… И тоя Гойар, който е в Париж, когато го мислехме, че… Какво може да прави там?… И защо?
— Скоро ще узнаем това, защото той ще пристигне в Конкарно… Дори трябва вече да е пристигнал…
— Арестуван ли е?…
— Помолили са го да тръгне с двама господа дотук… Но то не е същото…
— Какво е казал?
— Нищо! Но в същност не са го и питали!
Тогава Доктора изведнъж погледна комисаря в лицето. Неочаквано бузите му се зачервиха.
— Какво значи това?… Имам чувството, че някой се е побъркал!… Вие преди малко ми приказвахте за
