Жълтото куче

Ще почакам да дадете необходимите нареждания…

— Какви нареждания?…

— Но… относно убиеца… скитника… момичето…

— Ах, да! Е, добре, ако полицията няма нищо по-полезно да прави, нека наблюдава гарите в околността…

Той имаше най-простодушен вид.

— А вие, Льороа, телеграфирайте в Париж да ни изпратят Гойар и идете да си легнете.

Мегре седна в колата на кмета, чийто шофьор носеше черна ливрея. Малко преди да се стигне до Белите пясъци, можеше да се види построената на високия скалист бряг вила, което й придаваше донякъде вид на феодален замък. Прозорците бяха осветени.

Докато се возеха, двамата мъже не размениха и две думи.

— Позволете да ви покажа пътя…

Домоуправителят пое шубата на кмета.

— Госпожата легнала ли е?

— Тя очаква господин кмета в библиотеката.

Тя беше там наистина. Въпреки четиридесетте си години, до своя съпруг, който имаше шестдесет и пет, тя изглеждаше много по-млада. Поздрави комисаря с кимване на главата.

— Е?…

С маниерите на истински светски човек кметът й целуна ръка и я задържа в своята, казвайки:

— Успокойте се!… Един митничар леко ранен… И аз се надявам, че след разговора ни с господин комисаря Мегре най-сетне ще се тури край на този невъзможен кошмар…

Тя излезе, шумолейки с копринената си рокля. Завесата от синьо кадифе се спусна. Библиотеката беше просторна, стените покрити с красива ламперия, таванът с открити греди като в английски замък.

Виждаха се доста скъпи подвързии, но най-ценните навярно се намираха в една закрита библиотека, която заемаше цяла стена.

Всичко говореше за истинско великолепие, за безпогрешен вкус, за съвършено удобство. Макар че имаше парно отопление, в една огромна камина пламтяха няколко пъна.

Не можеше да става сравнение с фалшивия лукс във вилата на Доктора.

Кметът избираше между кутиите с пури и подаде една на Мегре.

— Благодаря! Ако позволите, предпочитам с лулата си…

— Седнете, моля… Ще пиете ли уиски?…

Той натисна звънеца, запали пура. Домоуправителят дойде да ги обслужи. И Мегре, може би съзнателно, си придаде вид на тромав дребен буржоа, приет в аристократично жилище. Чертите на лицето му изглеждаха по-груби, погледът му замъглен.

Домакинът чакаше да излезе прислужникът.

— Трябва да разберете, господин комисар, че не е възможно вече да продължава тая серия от престъпления… Ето… вижте… Пет дни, откак сте тук… И от пет дни…

Мегре извади от джоба си своя евтин бележник с мушамена корица.

— Позволете… — прекъсна го той. — Казвате серия от престъпления… Ала ще ви забележа, че всички жертви са живи освен една… Само един смъртен случай: този на господин Льо Помре… Що се отнася до митничаря, ще признаете, че ако някой наистина е искал да посегне на живота му, нямаше да засегне крака му… Вие знаете мястото, отдето е било стреляно… Нападателят е бил невидим. Имал е предостатъчно време… Освен ако изобщо не е хващал револвер?…

Кметът го погледна учудено и като взе чашата си, каза:

— Твърдите, че…

— Че са искали да го ранят в крака… поне докато се докаже противното…

— А господин Мостаган? Него също ли са искали да го улучат в крака?

В думите му звучеше неприкрита ирония. Ноздрите на стария човек потрепваха. Искаше да бъде учтив, да остане спокоен, защото се намираха у дома му. Но в гласа му се почувствува неприятно съскане.

Мегре с израза на добър служител, който се отчита пред своя началник, продължи:

— Ако обичате, ще прегледаме бележките ми една по една. Почвам с дата петък, седми ноември. „Изстреляй е един куршум към господин Мостаган през пощенската кутия на една необитаема къща.“

Забележете най-напред, че никой, дори и жертвата, не би могъл да знае, че в даден момент на господин Мостаган ще му хрумне да се прислони в един вход, за да запали пурата си… При по-малко вятър престъплението не би било извършено!… Обаче имало е все пак един човек, въоръжен с револвер, зад вратата… Или е бил някой луд, или е чакал някого, който е трябвало да дойде… Сега спомнете си часа!… Единадесет часът вечерта… Целият град е заспал освен малката група в „Адмиралското кафене“…

Не правя изводи. Да видим кои биха могли да бъдат виновните. Господата Льо Помре и Жан Сервиер, както и Ема, не са замесени, тъй като са се намирали в кафенето.

Остават доктор Мишу, излязъл четвърт час по-рано, и скитникът с грамадните отпечатъци. Сетне и един непознат, когото ще наричаме X. Съгласни ли сте?

Отделно ще прибавим, че господин Мостаган не е умрял и че след две седмици ще бъде на крак.

Да минем към втората драма. „На другия ден, в събота, бях в кафенето заедно с инспектора Льороа. Тъкмо вземахме аперитива си заедно с господата Мишу, Льо Помре и Жан Сервиер, когато Доктора, като гледаше чашата си, бе обзет от подозрение. Анализът доказа, че в бутилката перно има отрова.“

Кои могат да бъдат виновни: господата Мишу, Льо Помре, Сервиер, келнерката Ема, скитникът, който през деня е могъл да влезе незабелязано в кафенето, и накрая нашият непознат, когото отбелязваме с X.

Продължаваме. „В неделя сутринта Жан Сервиер е изчезнал. Недалеч от дома му е намерена колата му, изцапана с кръв. Още преди да се открие това, «Брестки фар» е получил съобщение за престоящите събития, приготвено, за да всее паника в Конкарно.

Ала Сервиер е отишъл първо в Брест, после в Париж, дето, изглежда, се крие и дето се намира очевидно по свое желание.“

Единствен възможен виновник: самият Сервиер.

„Същия неделен ден господин Льо Помре взема аперитива си заедно с Доктора, връща се у дома си, вечеря там и умира вследствие отравяне със стрихнин.“

Предполагаеми виновни: при положение, че е отровен в кафенето — Доктора, Ема и накрая нашият X.

В случая скитникът наистина не е замесен, защото кафенето не е останало празно нито за миг, и сега отровата е била в една чаша, а не в цялата бутилка.

Ако престъплението е било извършено в дома на Льо Помре, възможните виновници са: хазяйката му, скитникът и пак същият наш X.

Не губете търпение… Стигаме до края… „Тая вечер един митничар, минавайки през една пуста улица, бива ударен с куршум в крака… Доктора е все още в затвора, дето е наблюдаван отблизо… Льо Помре е мъртъв… Сервиер се намира в Париж, в ръцете на Обществената сигурност. Ема и скитникът в същия час се прегръщаха пред очите ми, а после изядоха едно пиле…“

Значи само един възможен виновник: X…

С други думи човек, когото още не сме срещнали в хода на събитията… Човек, който може да е извършил всичко, но може и само последното престъпление…

Ние не познаваме тоя човек. Липсват всякакви отличителни белези. Единствено указание: имал е интерес да предизвика тая нощ една драма… извънредно голям интерес… Защото тоя изстрел не е бил даден от някой скитник.

Сега не искайте от мен да го арестувам… Защото, ще се съгласите, господин кмете, че в тоя град всеки или всички, които познават главните лица, замесени в тая история, и особено тия, които посещават „Адмиралското кафене“, мотат да бъдат този X…

Вие самият…