би в продължение на пет минути нищо повече… Не смеех да заспя отново… Жена ми настояваше да отида да видя… Дочухме степания, които като че идеха от тротоара, точно срещу нашата порта… Отворих я… Бях въоръжен… Видях някаква тъмна фигура… Познах униформата… Започнах да викам, за да събудя съседите, и продавачът на плодове, който има кола, ми помогна да докараме ранения тука…
— В колко часа чухте изстрела?
— Точно преди половин час…
С други думи в най-трогателния момент от сцената между Ема и мъжа…
— Къде живеете?…
— Аз шия корабни платна… Десетина пъти сте минали край нас… Вдясно от пристанището… Оттатък рибните хали… Къщата ми е на ъгъла на кея и на една малка улица. След това къщите са по-нарядко и има само вили…
Четирима мъже пренесоха ранения в една стая на дъното, дето го сложиха на едно канапе. Докторът даваше нареждания. Навън се чу гласът на кмета, който питаше:
— Тук ли е комисарят?…
Мегре тръгна насреща му с ръце в джобовете.
— Ще признаете, господин комисар…
Но погледът на събеседника му бе тъй студен, че за миг кметът загуби самообладание.
— Нашият човек е стрелял, нали?
— Не!
— Откъде знаете това?
— Знам, защото в момента, когато е било извършено престъплението, аз го виждах почти тъй добре, както виждам вас…
— И не го ли арестувахте?
— Не!
— Чувам също, че един полицай бил нападнат…
— Точно така.
— Давате ли си сметка за последиците, които могат да имат подобни драми?… Помислете!… Откак вие сте тук…
Мегре откачи слушалката на телефона.
— Дайте ми полицията, госпожице… Да… Благодаря… Ало!… Полицията… Самият сержант ли е?… Ало!… Тук е комисарят Мегре… Доктор Мишу е все там, разбира се?… Какво казвате?… Да… Все пак идете да се уверите… Как?… Има човек на пост в двора?… Много добре… Чакам…
— Вие смятате, че Доктора е, който?…
— Нищо подобно! Не вярвам никога на нищо, господин кмете!… Ало!… Да!… Не е мръднал?… Благодаря… Казвате, че спи?… Много добре… Ало!… Не! Нищо специално!…
От стаята в дъното се чуваха охкания; един глас се обади:
— Господин комисар…
Беше лекарят, който изтриваше насапунените си ръце с кърпа.
— Може да го разпитате… Куршумът е засегнал само прасеца. Той е повече уплашен, отколкото да го боли… Но трябва да се признае, че кръвоизливът е бил доста голям…
Очите на митничаря се бяха просълзили. Той се зачерви, когато докторът продължи:
— Много се страхуваше да не му отрежат крака. Но след осем дни няма да му има нищо!…
Кметът се бе изправил в рамката на вратата.
— Разкажете ми как се случи това — каза кротко Мегре, като сядаше в края на канапето. — Не се страхувайте от нищо… Чухте какво каза докторът…
— Не зная…
— Но как?…
— Днес в десет часа свърши моята смяна… Живея малко по-далеч от мястото, дето ме раниха…
— Значи, не се прибрахте направо у дома си?…
— Не! Видях, че светеше още в „Адмиралското кафене“. Искаше ми се да узная докъде са стигнали работите… Кълна ви се, че кракът ми гори!…
— Няма нищо! Няма нищо! — рече докторът.
— Аз пък ви казвам, че… Е, щом твърдите… Изпих една бира в кафенето… Бяха само журналистите и аз не посмях да ги попитам…
— Кой ви обслужи?…
— Мисля, че една от камериерките. Не видях Ема.
— После?…
— Исках да се прибера в къщи… Минах покрай поста, дето запалих цигарата си от лулата на колегата… Тръгнах надясно… Нямаше никой… Морето беше тихо… Изведнъж, като се канех да завия при един ъгъл на улицата, почувствувах болка в крака си, без да чуя шума на гърмежа… Сякаш ме удариха с камък право в прасеца… Паднах… Опитах се да стана… Някой тичаше… Ръката ми опипа нещо мокро, топло и не зная как стана, но ми прилоша… Помислих, че съм умрял… Когато дойдох на себе си, продавачът на плодове от ъгъла отвори вратата и не посмя да се приближи… Това е всичко, което зная.
— Не видяхте ли лицето, което стреля?…
— Нищо не съм видял… Тия работи не стават, както си ги мислим… Докато паднеш… И особено когато измъкнах ръката си, цялата окървавена…
— Да имате някакви неприятели?
— Съвсем никакви!… Тук съм само от две години… Родом съм от вътрешността на страната… И никога не съм имал случай да видя контрабандисти.
— Винаги по тоя път ли се прибирате?…
— Не!… Той е по-дълъг… Но нямах кибрит и отидох до постовата будка нарочно, за да запаля цигарата си… И тогава, вместо да поема през града, тръгнах по кея…
— По-близо ли е през града?…
— Малко…
— Така че ако някой ви е видял да излизате от кафенето и да поемате към кея, би имал време да се скрие в засада?
— Сигурно… Но защо? Аз никога нямам пари у себе си… Не се опитаха да ме ограбят…
— Сигурен ли сте, господин комисар, че не сте престанали да наблюдаваше вашия скитник през цялата вечер?…
Гласът на кмета прозвуча някак остро. Льороа влизаше с лист в ръка.
— Телеграма, предадена по телефона в хотела… От Париж…
И Мегре прочете:
„Обществена сигурност, за комисаря Мегре, Конкарно.
Жан Гойар, наречен Сервиер, за когото бяхте изпратили заповед за арестуване, арестуван този понеделник вечерта, осем часа, хотел «Белвю», улица «Льопик», Париж, в момент, когато се настаняваше в стая № 15. Призна, че е дошъл от Брест с влака от шест часа. Твърди, че е невинен и моли да бъде разпитан основно в присъствие на адвокат. Чакаме нареждания“.
VIII
НИ ЕДИН ПОВЕЧЕ!
— Ще се съгласите може би, господин комисар, че е време да имаме сериозен разговор…
Кметът беше произнесъл тия думи с ледена учтивост, а инспекторът Льороа не познаваше още достатъчно Мегре, за да разбира чувствата му според това, как той изпуска дима от лулата си. От полуотворената уста на комисаря бавно излезе тънка сива струйка, докато клепките му трепнаха два-три пъти. Сетне Мегре извади бележника си от джоба и огледа наоколо си аптекаря, доктора, любопитните.
— Заповядайте, господин кмете… И тъй…
— Ако желаете да пием чашка чай у дома — побърза да го прекъсне кметът, — колата ми е пред входа…
