От втория етаж нагоре нямаше вече стъпала освен една закрепена стълба, която стигаше до капака на тавана. Вътре, във вледененото от въздушните течения помещение, инспекторът се реши да запали кибрит.
Няколко мига по-късно той мина през таванското прозорче, но не посмя веднага да слезе към ръба на покрива. Отвсякъде лъхаше студ. Пръстите се вледеняваха при допира с цинковата облицовка. Льороа не искаше да се обременява с връхна дреха.
Когато очите му привикнаха с тъмнината, стори му се, че различава някаква тъмна купчина, къса и широка, подобна на грамадно дебнещо животно. Ноздрите му усетиха пушек от лула. Свирна леко.
След миг се спотаи на корниза до Мегре. Не се виждаха ни морето, ни градът. Намираха се върху полегатата страна на покрива срещу кея, над един черен ров, който не беше нищо друго освен прословутата уличка, през която скитникът с големите крака беше офейкал.
Общото разположение на къщите беше неправилно. Някои покриви бяха много ниски, други — на височината на двамата мъже. Тук-таме се виждаха осветени прозорци. Някои имаха щори, по които като че играеха китайски сенки. В една доста отдалечена стая жена къпеше в емайлирана ваничка съвсем малко бебе.
Фигурата на комисаря се размърда, по-точно пропълзя, и той залепи уста до ухото на другаря си:
— Внимание! Без резки движения! Корнизът не е здрав и под нас има водосточна тръба, която ще ни търкулне с трясък… Какво правят журналистите?
— Те са долу освен един, който ви търси в Брест, убеден, че сте тръгнали по следите на Гойар.
— А Ема!…
— Не зная… Не съм я следил… Тя ми сервира кафето след вечеря.
Не беше леко да стоиш в това положение, без да те знаят къде си, върху покрива на къща, пълна с живот, с хора, които се движеха на топло, на светло, които не трябваше да говорят тихо.
— Добре… Обърнете се полека към къщата, която се продава… Полека!…
Тя беше втората къща вдясно — едно от малкото здания, високи колкото хотела. Бе потънала в пълен мрак и все пак инспекторът имаше впечатлението, че в едно от стъклата на втория етаж, което нямаше завеса, се отразяваше някаква светлинка.
Постепенно той откри, че това не бе отражение отвън, а слаба светлина от вътрешността на къщата. И колкото по-съсредоточено наблюдаваше в същата посока, толкова по-нови неща откриваше.
Лъснат под… свещ, наполовина догоряла, пламъкът на която се издигаше съвсем прав и заобиколен от сияние…
— Там е — каза внезапно той, повишавайки неволно глас.
— Шт!… Да…
Някой бе легнал направо на паркета, наполовина в осветената от свещта част, наполовина в полусянка. Виждаше се една грамадна обувка, едра снага, очертана плътно в моряшка фланела.
Льороа знаеше, че в края на уличката имаше полицай, на площада — друг и трети, който се движеше на-пред-назад по кея.
— Искате да го арестувате ли?…
— Не зная. Три часа вече спи.
— Въоръжен ли е?…
— Тази сутрин не беше…
Произнесените срички едва се разбираха: неясен шепот, смесен с дишането.
— Какво чакаме?
— Не ми е ясно… Много бих искал да зная защо тъкмо когато го преследват и когато спи, е запалил свещ… Внимание!
На една стена се появи жълто квадратно петно.
— Светна в стаята на Ема, под нас… Това е отражението…
— Не сте ли вечеряли, господин комисар?…
— Взех хляб и салам… Студено ли ви е?…
И двамата бяха вкочанени. Виждаха как по небето проблясва на равни интервали светлинният сноп на фара.
— Тя угаси…
— Да… Шт!…
Пет минути мълчаха в потискащо очакване. Сетне ръката на Льороа потърси ръката на Мегре и я стисна многозначително.
— Долу…
— Видях…
Една сянка върху варосаната стена, разделяща градината на празната къща и уличката.
— Отива да го намери… — пошепна Льороа, който не можеше да си наложи мълчание.
Мъжът горе продължаваше да спи близо до свещта.
В градината прошумя храст от френско грозде. Една котка побягна по водосточната тръба на стряхата.
— Нямате ли запалка с прахан?
Мегре не смееше да запали наново лулата си. Дълго се колеба. Най-сетне се заслони с палтото на другаря си, бързо драсна една кибритка и инспекторът отново смръкна топлия дим на тютюна.
— Гледайте!…
Повече нищо не си казаха… С внезапно движение, от което насмалко не събори свещта, човекът стана. Отдръпна се в сянката, докато вратата се отваряше, и Ема колебливо се появи в светлината така жалка, че правеше впечатление на виновна.
Тя носеше нещо под мишница: бутилка и някакъв пакет, който остави на пода. Пакетът се поразтвори — в него имаше печено пиле.
Тя приказваше. Устните й се движеха. Само няколко думи смирено, тъжно. Нейният другар бе невидим за полицаите.
Не плачеше ли тя? Облечена бе с черната си рокля на прислужница, с бретонска шапчица. Махнала бе само бялата си престилка и това правеше вървежа й по-гъвкав, отколкото обикновено…
Да! Говорейки, тя плачеше навярно… Произнасяше думите си една по една. И ето, като доказателство тя внезапно се облегна на рамката на вратата и закри лице с ръка. Гърбът й се повдигаше в неправилни движения.
Мъжът изведнъж изникна и затъмни почти целия прозорец, сетне освободи мястото, като отиде в дъното на стаята. Тежката му ръка се стовари върху рамото на девойката и я раздруса толкова силно, че тя бързо се обърна, едва не падна и откри жалкото си бледо лице с подути от ридания устни.
Но то беше тъй неясно, тъй мъгляво, както при прожектиране на филм, когато отново запалят лампите. И друго нещо липсваше: шумът и гласовете.
Да, както на филм, на филм без музика.
Сега говореше мъжът. Навярно говореше високо. Същинска мечка. Главата хлътнала в раменете, торсът — стегнат с фланелата, от която гърдите изпъкваха, с ниско подстригани като на каторжник коси, с юмруци на кръста, той викаше — укори, ругатни, заплахи.
Навярно беше готов и да удря. Дотолкова, че Льороа се приближи още повече до Мегре и го докосна, сякаш за да се успокои.
Ема продължаваше да плаче. Сега шапчицата й се бе изкривила. Кокът й щеше да падне. Някъде се затвори прозорец и това за миг разреди напрежението.
— Господин комисар… дали ние…
Тютюневият дим обгръщаше двамата мъже с някаква топлота.
Защо Ема сключи ръцете си?… Тя отново заговори… Лицето й бе обезформено от вълнуващ израз на страх, на молба, на болка и инспекторът Льороа чу, че Мегре зарежда револвера си.
Между двете групи имаше само петнадесет-двадесет метра разстояние. Кратък свист, стъклото, което се разтрошава, и великанът вече нямаше да бъде опасен.
Сега той ходеше напред-назад, с ръце на гърба, изглеждаше по-нисък, по-широк. Кракът му се блъсна в пилето. Насмалко не се подхлъзна и той яростно го запрати в сянката.
