Последните думи Мегре изрече нехайно, облегна се в креслото си и протегна нозе към камината.
Кметът леко трепна.
— Надявам се, че това е само едно малко отмъщение…
Тогава Мегре изведнъж се надигна, изтърси пепелта от лулата си в огнището и заговори, като се разхождаше с големи крачки из библиотеката:
— Съвсем не! Желаете заключения? Е, добре! Ето ви ги… Исках само да ви покажа, че тая работа не е проста полицейска задача, която може да бъде направлявана от кабинета, по телефона… И ще добавя, господин кмете, с уважението, което ви дължа, че когато поемам отговорност за едно разследване, държа преди всичко да бъда оставен на мира!
Последните думи излязоха съвсем неочаквано. Това отдавна се мътеше. Може би за да се успокои, Мегре отпи от чашата си глътка уиски и погледна към вратата като човек, който е казал всичко и чака разрешение да си отиде.
Събеседникът му мълча известно време, като съзерцаваше бялата пепел от пурата си. Накрая той я остави да падне в една синя порцеланова купичка, стана бавно и потърси с очи погледа на Мегре.
— Чуйте ме, господин комисар…
Той навярно обмисляше думите си, защото говореше бавно, с дълги паузи.
— Може би аз съм виновен, че през нашите кратки разговори и срещи съм показвал известно нетърпение…
Това беше съвсем неочаквано. Особено в тая обстановка, където се подчертаваше благородният произход на стария човек с неговите бели коси, с палтото, поръбено с копринени ширити, и сивия панталон, изгладен безукорно.
— Почвам да проумявам истинската ви цена… В няколко минути с това кратко и простичко излагане на фактите вие ме накарахте да вникна в тревожната мистерия, сложността на която не подозирах… Признавам, че вашата бездейност по отношение на скитника допринесе донякъде за моето неразположение към вас…
Той се бе приближил до комисаря и докосна рамото му:
— Моля ви да не бъдете много строг към мене… Аз също имам тежки отговорности…
Не беше възможно да се отгатнат чувствата на Мегре, когато пълнеше с грубите си пръсти лулата. Кесийката за тютюн се бе изпразнила. Погледът му блуждаеше през залива в морската шир.
— Каква е тая светлина? — запита той внезапно.
— Фарът.
— Не, говоря за светлинката отдясно…
— Къщата на доктор Мишу…
— Значи слугинята се е върнала?
— Не! Днес следобед се е прибрала госпожа Мишу, майката на Доктора.
— Видяхте ли я?
На Мегре му се стори, че домакинът почувствува известно стеснение.
— Изненадана била, че не е заварила сина си… Дойде тук да се осведоми. Казах й за арестуването, като й обясних, че това е по-скоро предпазна мярка… Така е, нали?… Помоли ме да й дам позволително да го посети в затвора… В хотела не знаеха къде сте… Поех върху себе си отговорността за това посещение…
Госпожа Мишу дойде пак малко преди вечеря да научи нещо ново… Жена ми я прие и я покани на вечеря…
— Приятелки ли са?
— Може да се каже… По-точно добри съседски отношения… През зимата в Конкарно има много малко хора…
Мегре почна отново да се разхожда из библиотеката.
— Тримата ли вечеряхте?
— Да… Това се случва често… Госпожа Мишу беше много развълнувана от тази постъпка на полицията и аз, колкото можах, я успокоих… С голяма мъка е отгледала сина си, чието здраве не е цветущо…
— Стана ли дума за Льо Помре и за Жан Сервиер?…
— Тя никак не обича Льо Помре… Обвинява го, че е увлякъл сина й в пиене… Истината е, че…
— А Сервиер?
— Познава го малко… Той не беше от същото общество… Дребен журналист, познанство от кафенето, забавен момък… Но например не могат да приемат жена му, чието минало не е безукорно… Това е малкият град, господин комисар!… Трябва да се примирите с тия условности… Те ще ви обяснят донякъде моето настроение… Знаете ли какво значи да се ръководи едно население от рибари, като в същото време трябва да се държи сметка за крайната чувствителност на работодателите и най-сетне на едно средно съсловие, което…
— В колко часа тръгна оттук госпожа Мишу?
— Към десет часа… Жена ми я заведе с кола.
— Светлината показва, че госпожа Мишу не си е легнала още…
— Тя има такъв навик… Както и аз… Когато не си вече млад, не се нуждаеш от много сън… До късно през нощта аз оставам тук да чета или да прелиствам преписки…
— Добре ли вървят работите на Мишу? Ново, едва забележимо стеснение.
— Не още… Необходимо е да се почака, докато Белите пясъци се оценят както трябва… Това няма да се забави, като се вземат пред вид връзките на госпожа Мишу в Париж. Голяма част от парцелите са продадени… Напролет започват да строят. През време на последното си пътуване тя е успяла да убеди един банкер, чието име не мога да ви кажа, да построи една великолепна вила на самия морски бряг…
— Още един въпрос, господин кмете… Чии бяха по-рано местата, които сега са за продан?
Събеседникът не се поколеба.
— Мои! Това е семейно имущество, както и тая вила. Там растяха само изтравниче и жълтуга, когато на семейство Мишу хрумна идеята…
В тоя миг светлината в далечината угасна.
— Още една чаша уиски, господин комисар? Разбира се, моят шофьор ще ви заведе…
— Много сте любезен. Но много обичам да ходя пеш, особено когато трябва да размислям…
— Какво мислите за историята с жълтото куче?… Признавам, че може би това най-много ме обърква… Това и отровата в бутилките перно! Защото най-сетне…
Но Мегре търсеше шапката и палтото си. На кмета не оставаше нищо друго, освен да натисне електрическия звънец.
— Делфен, дрехите на комисаря!
Настъпи сгъстено мълчание, сред което отвреме-навреме се чуваше глухият шум от разбиващите се в каменното подножие на вилата вълни.
— Наистина ли не искате колата ми?…
— Наистина…
Имаше нещо потискащо във въздуха, което се носеше подобно на кълбата дим около лампите.
— Питам се какво ще бъде утре душевното състояние на хората… Ако морето е спокойно, поне рибарите ще се раздвижат из улиците, защото ще могат да поставят своите кошове…
Мегре пое палтото си от ръцете на домоуправителя, протегна голямата си ръка. Кметът имаше още какво да пита, но се колебаеше поради присъствието на прислужника.
— Колко време още мислите, че ще бъде нужно за…
Часовникът показваше един часа след полунощ.
— Надявам се утре вечер всичко да бъде свършено…
— Тъй скоро?… Въпреки онова, което преди малко ми казахте?… Навярно разчитате на Гойар? Освен ако…
Беше много късно. Мегре пое по стълбите. Кметът искаше да каже още нещо, но не можеше да изрази онова, което чувствуваше.
— Неловко ми е, че ви оставям да се връщате пеш… из тия пътища…
Вратата се затвори. Мегре вече бе на пътя, а над него — хубаво небе, по което тежки облаци бързаха
