Валеше дъжд. Улиците бяха пълни с черна кал. Вятърът движеше щорите на първия етаж. Мегре вечеря в трапезарията, близо до масата, дето, потънал в мрачно настроение, се бе настанил Доктора.
През малките зелени стъкла на прозорците се мержелееха отвън любопитни, които понякога залепяха лица о стъклата. От половин час келнерката отсъствуваше — сигурно вечеряше. Сетне зае отново обикновеното си място, вдясно от касата, облакътена върху нея, с кърпа в ръка.
— Дайте ми бутилка бира — рече Мегре.
Докато пиеше, той почувствува, че Доктора го гледа, а така също и след това, сякаш да долови белезите на отравяне.
Жан Сервиер не дойде, както бе казал. Също и Льо Помре. Тъй че кафенето остана празно, защото хората предпочитаха да не влизат вътре и особено да не пият. Навън твърдяха, че във всички бутилки имало отрова.
— Целият град може да бъде изтровен!…
Кметът телефонира от вилата си в Белите пясъци, за да научи какво става. После настъпи мрачна тишина. В един ъгъл доктор Мишу прелистваше вестници, без да ги чете. Мегре, спокоен, пушеше и отвреме-навреме стопанинът идваше да хвърли поглед, за да се увери, че няма нова драма.
Чуваше се как часовникът от стария град отзвънява часовете и половините часове. По тротоара щапукането и шепотът престанаха, долиташе само еднозвучната жалба на вятъра и дъжда, който чукаше по стъклата.
— Тук ли ще спите? — попита Мегре Доктора:
Тишината бе такава, че обаждането на висок глас стряскаше.
— Да… понякога ми се случва… Аз живея заедно с майка си на три километра от града… Една грамадна вила… Майка ми е за няколко дни в Париж, а слугинята поиска отпуск, за да отиде на сватбата на брат си…
Той стана, подвоуми се и каза много бързо:
— Лека нощ…
После изчезна по стъпалата. Чу се как събува обувките си на първия етаж, точно над главата на Мегре. В кафенето останаха само келнерката и комисарят.
— Ела тук! — каза й той, като се облегна на стола си. И добави, тъй като тя стоеше права, изпъната: — Седни!… На колко си години?…
— Двайсет и четири…
Имаше в нея някакво прекалено принижение. Уморените й, с тъмни кръгове очи, начинът, по който се промъкваше безшумно, без да бутне нещо и трепваше тревожно при най-малката дума, отговаряха съвсем на представата за слугиня, свикнала с всички грубости. И все пак под тая външност се усещаха като че искри на гордост, които тя се мъчеше да не проявява.
Тя беше малокръвна. Плоските й гърди не бяха създадени да събуждат чувственост. И въпреки това привличаше с тоя смут, който се чувствуваше в нея, с тая безнадеждност и болезненост.
— Какво правеше, преди да заработиш тук?…
— Аз съм сираче, баща ми и брат ми загинаха в морето с голямата платноходка „Тримата влъхви“… Майка ми отдавна умря… Отначало бях продавачка в магазина за книжарски материали на Пощенския площад…
Какво търсеше нейният тревожен поглед?
— Имаш ли любовник?
Тя извърна глава, без да отговаря, и Мегре с очи, впити в лицето й смукна по-бавно от лулата си и отпи глътка бира.
— Има клиенти, които сигурно те задирят!… Тия, дето бяха преди малко, са постоянни посетители… Те идват всяка вечер… Обичат хубавите момичета… Хайде, кажи! Кой от тях?…
Тя побледня още повече и отсече с израз на умора:
— Специално Доктора…
— Негова любовница ли си?.
Тя го погледна с мимолетно доверяване.
Той има други любовници… Но понякога, когато го прихванат. Той спи тук… Вика ме да отида в стаята му…
Мегре рядко бе чувал толкова блудкава изповед.
— Плаща ли ти нещо?…
— Да… Не винаги… Два-три пъти през почивния ми ден ме е карал да отида у него… Дори оня ден… Използува, когато майка му пътува… Но той има други момичета…
— А господин Льо Помре?…
— Същото… С тази разлика, че у него съм ходила само веднъж, отдавна… Той имаше там една работничка от работилницата, за сардини и… и а, не исках!… Всяка седмица те си вземат нови любовници…
— Господин Сервиер също ли?…
— Не… Но той е женен… Изглежда, че ходи да гуляе в Брест… Тук той се задоволява с шеги и минавайки… с пощипвания…
Продължаваше да вали. Някъде в далечината виеше тръбата за предпазване от мъгла на кораб, който търсеше навярно входа на пристанището.
— И през цялата година все тъй ли!…
— Не през цялата година… Зиме те са сами… Понякога изпиват бутилка с някой търговски пътник… Но през лятото има много свят… Хотелът е пълен… Вечер те винаги се събират по десетина-петнадесет и пият шампанско или гуляят в някоя вила… Има автомобили, хубави жени… А ние имаме работа… През лятото не сервирам аз, а келнери… Аз съм тогава долу, дето мием съдовете…
Но какво търсеше тя наоколо си? Седеше неустойчиво на крайчеца на стола и сякаш едва се поуспокоила, и ей-сега пак щеше да се изпъне.
Чу се остър, слаб звън. Тя погледна Мегре, сетне електрическото табло зад касата.
— Може ли?
И се качи горе. Комисарят чу стъпки, смътен мълвеж на гласове в първия етаж от стаята на Доктора.
Влезе аптекарят, малко пийнал.
— Готово, господин комисар! — Четиридесет и осем бутилки анализирани! И то сериозно, заклевам ви се! Никъде следа от отрова освен в перното и калвадоса… Стопанинът може да си вземе стоката… Я, моля ви се, кажете, само между нас, мнението си? Анархисти, нали?…
Ема се върна, излезе на улицата, за да сложи капаците, и почака, за да може да затвори вратата.
— Е?… — рече Мегре, когато отново останаха сами.
Тя извърна глава, без да отговори, с някакъв неочакван свян, и комисарят имаше усещането, че ако я подкани още веднъж, тя ще избухне в плач.
— Лека нощ, момиченце! — каза той.
Когато слезе на другата сутрин, комисарят мислеше, че е станал пръв — толкова небето бе потъмняло от облаци. От прозореца си той видя пустинното пристанище, дето един самотен кран разтоварваше пясък от някакъв кораб. Из улиците няколко души с чадъри и мушами пробягваха край стените.
Посред стълбището срещна пристигащ търговски пътник с един хамалин, който му носеше куфара.
Долу Ема метеше помещението. На една от мраморните маси имаше чаша за кафе с утайка на дъното.
— Моят инспектор ли е пил кафе? — попита Мегре.
— Преди доста време той ме попита как се отива до гарата, за да отнесе един голям пакет.
— А Доктора?…
— Занесох му закуската… Той се разболял… Не иска да излиза.
И метлата продължи да вдига прах, смесен с дървени стърготини.
— Какво ще обичате вие?
— Само кафе…
