За да отиде в кухнята, тя трябваше да мине съвсем близо до него. В тоя миг той я хвана за раменете с големите си ръчища и я погледна едновременно грубовато и сърдечно.
— Я кажи, Ема…
Тя направи само слабо движение да се дръпне, но остана неподвижна, трепереща и се смали колкото бе възможно.
— Между нас казано, какво знаеш ти по това?… Мълчи!… Ще излъжеш!… Ти си клето малко момиче и аз нямам намерение да ти създавам неприятности… Погледни ме!… Бутилката?… Е?… Казвай сега…
— Кълна ви се…
— Няма защо да се кълнеш…
— Не съм аз!…
— Аз знам, дявол да го вземе, че не си ти! Но кой?…
Изведнъж клепачите й се издуха. Бликнаха сълзи.
Горната и устна се повдигна, сгърчи се и келнерката беше толкова покъртителна, че Мегре я пусна.
— Доктора… през нощта!…
— Не!… Не беше за това, което мислите…
— Какво искаше той?
— Пита ме за същото, за което и вие… Заплаши ме… Искаше да му кажа кой е пипал бутилката… Почти ме би… А аз не зная!… Кълна се в майка си, че…
— Донеси ми кафето…
Беше осем часът сутринта. Мегре отиде да си купи тютюн и направи една обиколка из града. Към десет часа, когато се върна. Доктора беше в кафенето по пантофи, с шалче вместо яка на шията. Чертите му бяха изострени, червеникавите му коси невчесани.
— Изглежда, че не сте много добре…
— Болен съм… Аз го очаквах… Бъбреците… Щом ми се случи и най-дребното нещо, някоя неприятност, някое вълнение — така се отразява… Не съм мигнал през нощта…
Той не откъсваше поглед от вратата.
— Няма ли да се приберете у вас?
— Там няма никой… Тук по-добре се грижат за мене…
Той беше поръчал да му донесат всички сутрешни вестници, които бяха сега на масата му.
— Не сте ли виждали моите приятели?… Сервиер?… Льо Помре?… Странно е, че не са дошли за новини…
— Хе! Сигурно още спят! — рече Мегре. — Всъщност не съм виждал това ужасно жълто куче… Ема!… Вие не сте ли видели кучето?… Не?… Но ето Льороа, който може би го е срещнал из улицата… Какво ново, Льороа?
— Шишетата и чашите са изпратени в лабораторията… Отбих се в жандармерията и кметството… Струва ми се, че приказвахте за кучето… Изглежда, че някакъв селянин го видял тая сутрин в градината на господин Мишу…
— В моята градина?…
Доктора бе станал. Бледите му ръце трепереха.
— Какво е правело в моята градина?…
— Както ми казаха, било легнало върху прага на входа на вилата и когато селянинът се приближил, почнало така да ръмжи, че той предпочел да офейка…
С крайчеца на окото си Мегре наблюдаваше лицата.
— Вижте какво, Докторе, я да отидем заедно до вас?…
С пресилена усмивка Доктора възрази:
— В тоя дъжд?… С моята криза?… След това най-малко осем дни ще трябва да лежа… Какво значение има това куче?… Сигурно е обикновено бездомно куче…
Мегре наложи шапката си и облече палтото.
— Къде отивате?
— Не знам… Да подишам малко въздух… Ще ме придружите ли, Льороа?
Когато излязоха, те пак зърнаха дългата глава на Доктора, която стъклата разкривяваха, правейки я по-дълга, като в същото време й придаваха, зеленикав цвят.
— Къде отиваме? — попита инспекторът.
Мегре сви рамене и се разхожда четвърт час около кейовете като човек, интересуващ се от кораби. Когато стигна до вълнолома, зави надясно и тръгна по един път с надпис: „За Белите пясъци“.
Льороа се окашля и рече:
— Да бяхме анализирали пепелта от цигарите, намерени в коридора на празната къща…
— Какво мислите вие за Ема? — пресече го Мегре.
— Аз… аз мисля… Според мене много трябва да е мъчно, особено в край като тоя, дето всички се познават, да се снабди човек с такова голямо количество стрихнин…
— Не ви питам за това… А дали например не бихте искали да станете неин любовник?
Клетият инспектор не можа да отговори нищо. А Мегре го накара да се спре и да разгърне палтото си, за да може да запали на завет лулата си.
Плажът на Белите пясъци, около който имаше няколко вили и между другите — една великолепна постройка, достойна да се нарече замък и принадлежаща на градския кмет, се простираше между две скалисти възвишения на три километра от Конкарно.
Мегре и другарят му, газейки покрития с водорасли пясък, едва поглеждаха празните къщи със залостени капаци.
Отвъд плажа почвата се издига. Отвесни скали, с венци от борове, се спускат до морето.
Един голям надпис:
Най-сетне бележката:
През лятото, всичко прясно боядисано, навярно изглежда много весело, но сега в дъжда и калта, сред плясъка на вълните, които се разбиват о брега, беше едва ли не зловещо.
В средата — голяма нова вила от сиви камъни, с тераса, басейн и още незасадени лехи.
По-далеч — други вили в строеж: някои стени, издигнати над земята и очертаващи вече стаите…
На павилиона липсваха стъкла. Купчини пясък чакаха да бъдат разстлани по новия път, запречен до половината от един валяк. Най-отгоре на стръмните скали — хотел или по-право бъдещ хотел, недоизкаран, с варосани стени и прозорци, заковани с дъски и картон.
Мегре продължи да върви спокойно и бутна градинската порта за вилата на доктор Мишу. Когато стигна до прага и протегна ръка към дръжката на вратата, инспекторът Льороа промълви:
— Ние нямаме нареждане за… Не смятате ли, че…
За лишен път неговият началник сви рамене. Из алеите се виждаха дълбоки следи от лапите на жълтото куче. Имаше и други следи: следи от грамадни нозе, обути с подковани обуща. Най-малко четиридесет и шести номер.
Дръжката се завъртя. Вратата, като по вълшебство, се отвори и по килима можеха да се видят същите кални дири: дирите от кучето и от изумителните обуща.
Строена със сложна архитектура, вилата беше мебелирана с превзет вкус. Навсякъде кътчета с дивани, с ниски библиотеки, покрити бретонски легла, превърнати във витрини, турски и китайски масички. Много Килими и тапети!
Очевидно желание да се осъществи със стари вещи селско-модерна обстановка.
Няколко бретонски пейзажа. Голи тела с подписи от художниците, посвещения:
Комисарят разглеждаше тия вехтории с недоволен израз, докато тая фалшива изисканост правеше известно впечатление на инспектора Льороа.
А Мегре отваряше вратите, хвърляше бърз поглед из стаите. Някои стаи не бяха мебелирани, гипсът по
