стените едва бе изсъхнал.
Накрая той натисна с крак една врата и когато видя, че е кухнята, измърмори нещо със задоволство.
Върху масата от небоядисано дърво имаше две празни бутилки от бордо.
Търкаляха се десетина кутии от консерви, отваряни грубо с нож. Масата беше мръсна, омазана. Някой беше ял направо от кутиите херинги с бяло вино, студена яхния от месо с бял фасул, гъби и кайсии.
Подът бе изцапан. По него се търкаляха остатъци от месо. Бутилка хубав коняк бе строшена и мирисът на алкохол се смесваше с мириса на ядене.
Мегре погледна другаря си със странна усмивка.
— Смятате ли, Льороа, че тъкмо Доктора се е хранил така, като свиня?…
И тъй като другият, слисан, не отговаряше, той продължи:
— Сигурно и майка му не!… Нито дори слугинята!… Я вижте… Вие обичате отпечатъци… Това по-точно са кори засъхнала кал, които очертават една подметка… Мярка, номер четиридесет и пет или четиридесет и шест… И следите на кучето!…
Той отново напълни лулата си и взе от една етажерка кутийка серен кибрит.
— Вземете ми отпечатъци от всичко тук, вътре…! Ще има да се потрудите… До скоро виждане!…
Той си тръгна с ръце в джобовете с дигната яка на пардесюто и пое по плажа Белите пясъци.
Когато влезе в „Адмиралски хотел“, първият човек когото видя, беше доктор Мишу в един от ъглите все така по пантофи, небръснат и с шалче на шията.
Стегнат както вчера, до него бе седнал Льо Помре и двамата мъже не казаха нито дума на комисаря, който се приближаваше.
Най-сетне Доктора изрече дрезгаво:
— Знаете ли какво ми съобщиха?… Сервиер е изчезнал… Жена му почти се е побъркала… Той си отиде оттук снощи… Оттогава не са го виждали…
Мегре трепна не поради това, което му бяха казали, но защото току-що бе съзрял жълтото куче, легнало до нозете на Ема.
III
„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“
Льо Помре усещаше потребността да потвърждава заради удоволствието, че говори:
— Тя дойде у мене веднага, молейки ме да го търся… Сервиер, чието истинско име е Гойар, е стар мой другар…
От жълтото куче погледът на Мегре се изви към вратата, която се отвори, към вестникарчето, което се втурна като вихрушка, и най-сетне към едрото заглавие във вестника, което можеше да се прочете отдалеч:
Подзаглавията следваха:
Мегре дръпна за ръкава хлапака с вестниците.
— Много ли продаде?
— Десет пъти повече, отколкото през другите дни. Хукнахме от гарата трима…
Щом Мегре го пусна, момчето продължи да тича по кея, викайки:
— „Брестки фар“… Сензационен брой!…
Комисарят нямаше време да почне статията, когато Ема му каза:
— Търсят ви по телефона…
Един яростен глас, гласът на кмета, викаше:
— Ало! Вие ли, господин комисар, внушихте да се напише тая глупава статия?… И аз дори да не зная нищо!… Искам да кажа, че трябва, нали, да бъда пръв осведомен какво става в града, на който съм шеф!… Каква е тая история с автомобила?… И тоя човек с големи крака?… От половин час двайсет пъти обезумели хора ми звънят по телефона, за да ме питат верни ли са тия новини… Повтарям ви, че искам отсега нататък… Без да се смути, Мегре затвори телефона, върна се в кафенето, седна и започна да чете. Мишу и Льо Помре пробягваха с очи един и същ вестник, сложен върху мрамора на масата.
„Нашият отличен сътрудник Жан Сервиер разказа на същото това място за събитията, които се разиграха в Конкарно. То беше в петък. Един почтен търговец на едро в града, господин Мостаган, на излизане от «Адмиралски хотел», спирайки при един вход, за да запали пурата си, бе ударен в корема с куршум, изстрелян от кутията за писма на тая необитаема къща.
В събота комисарят Мегре, наскоро изпратен от Париж за ръководител на криминалната полиция в Рен, пристигна тук, но това не попречи да се случи нова драма!
Вечерта действително по телефона ни съобщиха, че тъкмо когато се канели да вземат аперитива си, трима лични наши граждани — господата Льо Помре, Жан Сервиер и доктор Мишу, към които се присъединили и изпратените за разследване полицаи, забелязали, че поднесеното им перно съдържало силна доза стрихнин.
А тая сутрин, неделя, колата на Жан Сервиер бе намерена близо до реката Сен-Жак без собственика, когото от събота вечер никой не е виждал.
Предната седалка е изцапана с кръв. Едното стъкло е строшено и всичко сочи, че тук е имало борба.
Три дена — три драми! Хората смятат, че ужасът почва да господарува в Конкарно, обитателите на който се питат с тревога: Кой ще бъде следната жертва?
Особена тревога породи сред населението загадъчното присъствие на едно жълто куче, което никой не познава, което изглежда безстопанствено и което се появява при всяко ново нещастие.
Това куче дали не е насочило вече полицията по сериозна следа? И не търсят ли едно лице, чиято самоличност не можа да бъде установена, но което е оставило на разни места интересни следи — следи от нозе, много по-големи от средни?
Луд?… Или скитник?… Той ли е извършил всички тия злодеяния?… Кого ще нападне тая вечер?…
Несъмнено ще се намери някой да му отговори, защото уплашените жители ще вземат предпазни мерки да се въоръжат и да стрелят срещу него при най-малката тревога!
Но дотогава градът през тоя неделен ден е като мъртъв и атмосферата напомня оная на северните градове през войната, когато съобщаваха за въздушна бомбардировка.“
Мегре погледна през прозореца. Вече не валеше, но улиците бяха изпълнени с черна кал и вятърът все тъй бурно духаше. Небето беше оловносиво.
Хората се връщаха от утринна литургия. Почти всички държаха „Брестки фар“ в ръка. И всички лица се извръщаха към „Адмиралски хотел“, а мнозина ускоряваха крачки.
Наистина имаше нещо мъртвешко в града. Но не беше ли така всяка неделна сутрин? Телефонът отново иззвъни. Чу се гласът на Ема, която отговаряше:
— Не зная, господине… Не съм в течение… Да повикам ли господин комисаря?… Ало!… Ало!… Прекъснаха…
