— Кой беше? — измърмори Мегре.

— Мисля, че някакъв парижки вестник… Питаха има ли нови жертви… Ангажираха стая…

— Повикайте по телефона „Брестки фар“.

Докато чакаше, той кръстосваше из помещението, без да поглежда към отпусналия се на стола си доктор Мишу, нито към Льо Помре, който съзерцаваше отрупаните си с пръстени ръце.

— Ало… „Брестки фар“ ли е?… Комисар Мегре… Моля, директорът!… Ало!… Той ли е?… Добре! Кажете ми в колко часа тая сутрин е отпечатан вестникът ви?… Какво?… В девет и половина?… И кой е съчинил статията по повод нещастията в Конкарно?… А, не! Не ми ги разправяйте такива… Какво казвате?… Получили сте тая дописка в плик?… Без подпис?… И вие печатате така всякакви анонимни съобщения, които получавате?… Поздравявам ви!…

Мегре поиска да излезе през вратата, която водеше направо за кея, и видя, че е заключена.

— Какво значи това? — попита той Ема, гледайки я в очите.

— Доктора…

Той впи поглед в Мишу, чиято глава сега беше по-приведена от всеки друг път, сви рамене и излезе през другата врата, вратата на хотела. Повечето магазини бяха със затворени капаци. Хората, облечени празнично, вървяха бързо.

Отвъд вътрешните басейни на пристанището, дето корабите опъваха веригите на котвите си, Мегре намери устието на реката Сен-Жак, съвсем в края на града, там, дето къщите се разредяваха, за да сторят място на корабостроителниците. По кея се виждаха недовършени кораби. В тинестата кал гниеха стари лодки.

На мястото, дето един каменен мост се премята над реката, която се влива в пристанището, около малък автомобил се тълпеше група любопитни.

За да се стигне дотам, трябваше да се избиколи, защото кейовете се поправяха и не можеше да се мине. От отправените към него погледи Мегре разбра, че всички вече го познават. И пред затворените магазини той видя неспокойни хора, които приказваха тихо.

Най-сетне стигна до изоставената край пътя кола, отвори изведнъж вратичката, от което изпопадаха парчета стъкло, и веднага съзря тъмни петна по плата на седалката.

Наоколо му се бяха скупчили предимно хлапетии и млади контета.

— Къде е къщата на господин Сервиер?…

Десетина души си предложиха услугите да го заведат.

Тя беше на триста метра оттам — една къща на средна ръка хора, обиколена с градина. Придружаващите го се спряха до желязната решетеста ограда, а Мегре, който позвъни, бе въведен вътре от една прислужница с разстроено лице.

— Тук ли е госпожа Сервиер?

Тя вече отваряше вратата на трапезарията.

— Кажете ми, моля ви се, господин комисар!… Мислите ли, че са го убили?… Полудявам… Аз…

Почтена около четиридесетгодишна жена с обноски на добра домакиня, което личеше от чистотата на къщата.

— Откога не сте виждали мъжа си!…

— Той си дойде снощи за вечеря… Видях, че е много зает, но не ми каза нищо… Беше оставил колата пред портата, което значеше, че след вечеря ще излиза… Знаех, че се събират да играят карти в „Адмиралското кафене“… Попитах го късно ли ще се върне… Легнах си в десет часа… Дълго време останах будна… Чух, като удари единадесет часът, единадесет и половина… Но нему често се случваше да се връща много късно… После съм заспала… Събудих се посред нощ… Учудих се, че не го усещам да лежи до мене… Помислих си тогава, че някой го е замъкнал в Брест… Тук не е много весело… И понякога… Не можах вече да заспя… От пет часа сутринта съм на крак и гледах през прозореца, очаквайки го всеки миг… Не му е приятно, когато разбере, че съм го чакала, а още по-малко — да го разпитвам… В девет часа изтичах до господин Льо Помре… И връщайки се през друга улица, видях хора около колата… Кажете ми! Защо биха го убили?… Той е най-добрият човек на земята… Уверена съм, че няма врагове…

До желязната ограда се бяха събрали хора.

— Изглежда, че има капки кръв… Видях хора, които четяха някакъв вестник, но никой не поиска да ми го даде…

— Мъжът ви имаше ли много пари в себе си?…

— Не вярвам… Както винаги… Триста-четиристотин франка…

Мегре обеща, че ще я държи в течение и дори се помъчи да я успокои с общи фрази. От кухнята идеше миризма на печено. Прислужницата, с бяла престилка, го изпроводи до портата.

Комисарят не бе изминал и сто метра, когато един минувач се приближи бързо до него.

— Извинете, господин комисар… Да ви се представя… Дюжарден, учител… От един час насам различни хора, особено родители на учениците ми, идат да ме питат има ли нещо вярно в онова, което пише вестникът… Някои искат да знаят дали в случай че срещнат човека с големите крака, имат право да стрелят срещу него…

Мегре съвсем не притежаваше ангелско търпение. Той мушна ръце в джобовете си и измърмори:

— Оставете ме на мира!

И тръгна към центъра на града.

Това беше идиотщина! Никога не бе виждал подобно нещо. Това напомняше бурите, както ги представят в киното. Показват най-напред весела улица, ведро небе. Сетне се появява облак, който закрива слънцето. Бурен вятър мете улицата. Синьо-зеленикаво осветление. Капаци, които се блъскат. Вихрушки от прах. Едри капки дъжд.

И ето че върху улицата се излива пороен дъжд под драматично небе!

Конкарно се променяше пред очите му. Статията в „Брестки фар“ бе само началото. Отдавна устните коментари задминаваха далеч написаното.

И отгоре на всичко беше неделен ден! Жителите нямаха работа! Като цел на разходката си бяха избрали колата на Жан Сервиер, до която трябваше да се поставят на стража двама полицаи. Безделниците оставаха там цял час да слушат обясненията на по-добре осведомените.

Когато Мегре се върна в „Адмиралски хотел“, стопанинът с бялата си шапчица, необикновено нервен, го дръпна за ръкава.

— Трябва да ви кажа нещо, господин комисар… Това вече не може да се понася…

— Преди всичко дайте ми да обядвам…

— Но…

Мегре, ядосан, седна в един ъгъл и поръча:

— Голяма бира!… Не сте ли виждали моя инспектор?…

— Той излезе… Мисля, че го извика господин кметът… Също тъй телефонираха от Париж… Един вестник ангажира две стаи — за един репортьор и за един фотограф…

— А Доктора?…

— Той е горе… Поръча ни да не пускаме никого при него…

— А господин Льо Помре?…

— Той току-що си отиде…

Жълтото куче го нямаше вече. Младежи с цвете в петлиците, с твърди от помадата коси бяха насядали около масите, но не пиеха поръчаните лимонади. Бяха дошли ей така — да видят. И се чувствуваха много горди, че са имали тая смелост…

— Ела тук, Ема…

Имаше някаква вродена симпатия между келнерката и комисаря. Тя отиде при него с готовност и остави той да я заведе в един ъгъл.

— Уверена ли си, че тая нощ Доктора не е излизал?…

— Кълна ви се, че не съм спала в неговата стая…

— Могъл ли е да излезе?…

— Не вярвам… Той се страхува… Тая сутрин ме накара да заключа вратата към кея…

— Отде те познава жълтото куче?…

— Не знам… Никога не съм го виждала… То иде… Отива си… Питам се дори кой го храни…

Вы читаете Жълтото куче
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×