Благодаря ти, мили Боже, за избавлението от болестта.
Днес се избръснах. Успях да се добера до душа. Семфа ми помогна да се приготвя за посещението на управителя. Очаквах да е някой от онези огромни грубовати типове, конто съм виждал през прозореца да работят в сортировъчното отделение, но той се оказа кротък черен мъж с леко фъфлещ говор. Помогна ми изключително много. Аз се безпокоях, че трябва да заплатя за лечението ми, но той ме увери, че няма да плащам нищо. Нещо повече — щял да ми предостави един човек, който да ме заведе до платото! Казва, че е краят на сезона, но ако след десет дни съм в състояние да вървя, би трябвало да успеем да се промъкнем през огнебълващата гора и да стигнем до Пролома, преди тесловите дървета да са се активизирали напълно.
След като той си тръгна, седнах и поговорих малко със Семфа. Съпругът й бил починал тук преди три местни месеца при злополука но време на прибиране на реколтата. Самата Семфа била дошла от Порт Романс; женитбата й с Мнкел била за нея избавление и тя решила да остане тук и да върши всякаква работа, но да не се връща обратно. Не я обвинявам.
След един масаж ще спя. Напоследък много често сънувам майка си.
Десет дни. Ще бъда готов след десет дни.
Преди да потеглим с Тък, отидох да се сбогувам със Семфа. Тя каза малко думи, но по очите й личеше, че е тъжна, като вижда, че си отивам. Без преднамереност аз я благослових и я целунах по челото. Тък стоеше наблизо, като се усмихваше и клатеше глава. След това потеглихме, повели двете товарни животни. Управителят Oрланди дойде до края на пътя и ни помаха, когато навлязохме в тясната пътечка, изсечена в златистия шубрак.
Domine, dirige nos.1
След като бяхме вървели една седмица по пътеката — каква пътека? — след като бяхме вървели една седмица без път през жълтата тропическа гора, след едноседмично изтощително изкачване по все по- стръмния склон на Платото на зъбера тази сутрин се озовахме на скалисто голо място, откъдето ни се удаваше възможност да погледнем назад, над широко пространство от джунглата, към Клюна и Средното море. Тук платото беше на височина почти три хиляди метра над морското равнище и гледката бе впечатляваща. Тежки дъждовни облаци се разстилаха под нас до подножието на Възвишенията на зъбера, но през пролуките в сивобелия килим облаци от време на време се виждаха река Канс, която лъкатушеше лениво към Порт Романс и морето, хромовожълти провлаци от гората, през която се бяхме промъквали, и едно червено нетно далече на изток, за което Тък се кълнеше, че било по-долният калъп на фибропластмасовите полета край Паресебо.
Продължихме пътя си напред и нагоре до късно вечерта. Тък очевидно е обезпокоен, че ще се окажем хванати в огнебълващите гори, когато тесловите дървета се активизират. Аз се мъча да го следвам, като дърпам тежко натовареното животно и произнасям тихи молитви, за да държа ума си настрана от своите болки, страдания и всякакви опасения.
Днес сме се натоварили и сме в движение още отпреди разсъмване. Въздухът мирише на дим и пепел.
Промяната в растителността тук на платото е изненадваща. Няма ги вече вездесъщите гъсталаци и избуялата чалма. След като преминахме през една междинна зона с ниски вечнозелени и вечносини растения и се изкатерихме през гъсталак от мутирали полегати борове и тристеблени трепетлики, навлязохме в огнебълващата гора със свойствените й високи прометеи, върволици от неизменния феникс и кръгли полянки с трепкащи янтарни пламъчета. От време на време се натъквахме на непроходими участъци от беловлакнестите разклонени бестосови растения, за които Тък живописно заявява, че „приличат на разкапващите се хуйове на някакви умрели великани, дето лежат погребани плитко тука, сигурен съм“. Моят водач умее да си служи с думите.
Беше късно следобед, когато съзряхме първото теслово дърво. Близо половин час се бяхме влачили през покритата с пепел почва на гората, като се стараехме да не настъпим филизите на фениксите и огнените камшици, храбро напредвайки през саждивата почва, когато Тък неочаквано спря и посочи с ръка.
Тесловото дърво, все още на половин километър пред нас, се извисяваше най-малко на сто метра височина, макар това да бе само половината от ръста на най-високия прометей. Близо до короната стъблото се издуваше в отчетливото кубе на акумулаторния мехур с форма на чеснов лук. Радиалните клони над мехура бяха изпъстрени с десетки ореолоподобни лози, до една в цвят сребърен металик върху фона на ясното синъозелено небе. Цялото това нещо ме накара да си помисля за някоя елегантна мюсюлманска джамия с високо минаре, каквито имаше на Новата Мека, непочтително украсена с гирлянди от лъскави пайети.
— Трябва да си размърдаме задниците и да се разкараме оттук заедно с катърите — изръмжа Тък.
Той настоя веднага да се преоблечем в дрехите за огнебълващата гора. Останалата част от следобеда и вечерта прекарахме в мъчително ходене, навлекли осмозните си маски и дебелите ботуши с гумени подметки, потейки се под пластовете кожен гамаплат. И двете животни бяха нервни, а дългите им уши щръкваха и при най-лекия шум. Дори и през маската си усещах миризмата на озона; тя ми напомняше за електрическите влакчета, с които си бях играл като дете през ленивите коледни следобеди във Вилфранш сюр Сайон.
Тази вечер лагеруваме колкото е възможно по-близо до една групичка бестоси. Тък ми показа как да нагласям пръстена от опорни пръти, като през цялото време си бърбореше злокобни предупреждения и оглеждаше вечерното небе за облаци.
Аз имам намерение да спя добре въпреки всичко.
04.00 часът.
Майчице Богородице.
В продължение на три часа се озовахме хванати посред края на света.
Експлозиите започнаха малко след полунощ, отначало само грохот от мълнии и, противно на здравия разум, ние с Тък промушихме главите си през платнището на палатката, за да наблюдаваме пиротехниката. Аз съм свикнал с монсонните бури на Пацем през месец Матей, така че първия час, докато траеха мълниите, нещата не изглеждаха кой знае колко необичайно. Само гледката на далечните теслови дървета, които бяха несъмнения фокус на въздушното изпразване, беше малко обезпокоителна. Но скоро горските бегемоти засияха и забълваха със собствената си акумулирана енергия и тогава — тъкмо когато се оттеглях, за да си легна да спя независимо от непреставащия шум — се отприщи същински Армагедон.
Сигурно най-малко стотина електрически дъги се бяха освободили в първите десет секунди от встъпителните спазми на страхотната енергия на тесловите дървета. Един прометей на по-малко от тридесет метра разстояние от нас експлодира и разхвърли пламтящи главни на петдесет метра върху земята наоколо. Опорните пръти светеха, съскаха и отклоняваха една след друга дъги от синкавобяла смърт над и около нашия малък бивак. Тък крещеше нещо, но никакъв човешки звук не можеше да се чуе през напора от
