места се бяха загнездили светещи птици, подобни на японски фенери над осветените пътеки, блестящи, люлеещи се пълзящи растения и осветени висящи мостове, а светулки от Старата Земя и лъчезарни паяжини от Мауи-Обетована трептяха и кодираха своя път през лабиринтите от листа, като се смесваха със съзвездията по такъв начин, че можеха да заблудят и най-вещия звезден пътешественик.
Хет Мастийн стъпи в коша на един асансьор, висящ на влакнест карбонов кабел, който се губеше в трястата метра дължина на дървото над тях. Консулът го последва и двамата бяха безшумно се понесоха нагоре. Забеляза, че пътеките, отсеците и платформите бяха подозрително безлюдни, като се изключат неколцината храмери и техните дребни спътници — клонингите от екипажа. Консулът не си спомняше да е видял някакви други пасажери по време на пренатоварения си с работа час между срещата и сомнията, но беше отдал това на предстоящото квантиране на дърволета и бе решил, че пасажерите са настанени в безопасност в койките за предстоящия скок. Ала сега корабът пътуваше с ускорение далеч под относителното и клоните му би трябвало да гъмжат от любопитно облещени пасажери. Той сподели наблюдението си с храмера.
— Вие шестимата сте единствените ни пътници — поясни Хет Мастийн. Асансьорът спря сред плетеница от шума и капитанът на дърволета го поведе нагоре но една дървена стълба, износена от годините.
Консулът премигна от изненада. Храмерските дърволети обикновено возеха между две и пет хиляди пасажери — това бе безспорно най-желаният начин за междузвездно пътуване. Дърволетите рядко натрупваха повече от четири-пет месеца време-дълг, като извършваха къси живописни преходи там, където звездните системи отстояха само на няколко светлинни години една от друга, и но този начин позволяваха на хилядите пътници да прекарат възможно най-малко време в сомния. Осъществяването на курс до Хинерион и обратно, натрупвайки шест години вселенско време без пасажери, които да заплатят, щеше да означава зашеметяваща финансова загуба за храмерите.
После консулът със закъснение осъзна, че дърволетът е идеален за предстоящата евакуация, като загубите му в крайна сметка щяха да бъдат възстановени от Хегемонията. И все пак знаеше, че вкарването на толкова красив и уязвим кораб като „Игдразил“ — един от само петте от този род — в зоната на война представляваше страшен риск за Братството на храмерите.
— Вашите колеги поклонници — обяви Хет Мастнйн, когато двамата се озоваха на широка платформа, в единия край на която край дълга дървена маса чакаше малка група хора. Над тях горяха звездите, които от време на време се завъртаха, когато дърволетът променяше наклона спрямо напречната си ос или правеше отклонение от курса си, а от двете страни се извиваше солидна сфера от шума, наподобяваща зелената кожа на някакъв огромен плод.
Консулът веднага схвана, че това е капитанската столова платформа — много преди останалите петима пътници да станат, за да дадат възможност на Хет Мастийн да заеме мястото си начело на масата. Консулът откри, че един празен стол го очакваше от лявата страна на капитана.
Когато всички седнаха и замлъкнаха, Хет Мастнйн ги представи официално. Макар че консулът не познаваше никой от останалите лично, няколко от имената му бяха познати и той се възползва от дългия си опит като дипломат, за да отсее някои впечатления за самоличността на присъстващите.
Вляво от консула седеше отец Ленар Хойт, свещеник от старомодната християнска секта, известна като католическа. За секунда консулът бе забравил значимостта на черното облекло и римската яка, но после си спомни за болницата „Св. Франсис“ на Хеброн, където бе прекарал лечение от алкохолна травма след катастрофалното му дипломатическо назначение там преди близо четири стандартни десетилетия. А при споменаването на името на Хойт той се сети и за друг един свещеник, който бе изчезнал на Хиперион по средата на мандата му там.
Според преценката на консула Ленар Хойт беше млад мъж — на не повече от тридесет и една-две, — но, изглежда, че нещо бе състарило ужасно този мъж в не много далечното минало. Консулът погледна слабото лице със скули, които напираха под бледожълтата плът, с огромни, ала хлътнали в дълбоки кухини очи, с тънки устни, застинали в постоянен мускулен тик — прекалено унил, за да бъде наречен дори цинична усмивка. Косата му беше не толкова оредяваща, колкото опустошена от радиация, и консулът почувства, че гледа човек, който е болен от години. Въпреки това бе изненадан, че зад маската на прикрито страдание се бе запазило физическото ехо от момчето в мъжа — съвсем слабите останки от кръгло лице, светла кожа и нежна уста, принадлежали на един по-млад, по-здрав, по-малко циничен Ленар Хойт.
От другата страна на свещеника седеше мъж, чийто образ допреди няколко години беше познат на повечето граждани на Хегемонията. Консулът се зачуди дали общият обем внимание в Мрежата на световете сега беше толкова малък, колкото по времето, когато и той живееше там. Вероятно бе още по- малък. Ако е така, тогава полковник Федман Касад, така нареченият Касапин на Южна Бреша, по всяка вероятност вече не е нито безславен, нито прославен. Но за поколението на консула и за всички онези, които живееха в бавната емигрантска периферия на нещата, Касад не беше някой, когото човек би могъл да забрави.@
Полковник Федман Касад бе висок — почти толкова висок, че можеше да погледне двуметровия Хет Мастийн в очите — и беше облечен в черна военна униформа без каквито и да било отличителни знаци за чин или отличия. Черната униформа странно наподобяваше одеянията на отец Хойт, но между двамата нямаше никаква същинска прилика. За разлика от опустошената външност на Хойт Касад бе смугъл, видимо във форма и мършав като дръжката на камшик, с възли от мускули, които личаха но раменете, китките и шията му. Очите на полковника бяха малки, тъмни и всеобхватни като лещите на примитивна видеокамера. Лицето му беше изцяло ъгловато: сенки, плоскости и сухожилия. Не мършаво като на отец Хойт, а сякаш издялано от студен камък. Тънка брада по нротежение на челюстта нодчертаваше суровата му външност с категоричността на кръв по острието на нож.
Силните бавни движения на полковника напомняха на консула за един отгледан на Земята ягуар, който бе видял в частна зоологическа градина на някакъв разселнически кораб на Лусус преди много години. Гласът на Касад беше тих, но консулът не пропусна да забележи, че дори мълчанието на полковника извикваше внимание.
По-голямата част от дългата маса беше нразна и групата се бе сбутала в единия край. Срещу Федман Касад седеше някакъв мъж, който бе представен като поета Мартин Силенъс.
Силенъс изглеждаше пълна противоположност на военния срещу него. Докато Касад беше слаб и висок, Мартин Силенъс бе нисък и явно несъразмерен. Противно на издяланите сякаш от камък черти на Касад, лицето на поета бе подвижно и изразително като на земен примат. Гласът му беше висок, богохулствено стържеш. Консулът си номисли, че у Мартин Силенъс нма нещо почти приятно демонично с неговите румени бузи, широка уста, коси вежди, остри уши и непрекъснато движещи се ръце с пръсти, достойни за пианист. Или за удушвач. Сребърната коса на поета беше подстригана на грубо подравнен бретон.
Мартин Силенъс имаше вид на човек в края на петдесетте, но консулът забеляза издайническия син оттенък по гръкляна и дланите му и заподозря, че човекът е претърпял не една и две пулсенови процедури. Истинската възраст на Силенъс би могла да е неопределено някъде между деветдесет и сто и петдесет стандартни години. В случай че беше около сто и петдесетте, консулът знаеше, че по всяка вероятност поетът е съвсем луд.
Колкото шумен и оживен изглеждаше на пръв поглед Мартин Силенъс, толкова следващият гост на масата излъчваше непосредствено и точно впечатляващо чувсво за интелигентна сдържаност. Сол Уайнтрауб вдигна поглед при представянето му и консулът забеляза късата сива брада, изрязаното чело и тъжните, блестящи очи на известния учен. Консулът бе слушал разкази за Скитника евреин и за неговите безнадеждни търсения, но бе потресен, когато осъзна, че старецът държеше сега в ръце своето дете: дъщеря си Рахил, която беше само на няколко седмици. Консулът извърна поглед.
Шестият поклонник и единствената жена на масата беше Брон Ламиа. Когато я представиха, детективката се загледа в консула с такава сила, че той продължи да усеща натиска от погледа й дори след като тя го отмести встрани.
Бивш гражданин на Лусус с гравитация 1.3 g, Брон Ламиа не бе по-висока от поета, който седеше през два стола вдясно от нея, но дори и широкият и корабен костюм от рипсено кадифе не можеше да скрие масивните пластове мускули по стегнатата и фигура. Черните къдри стигаха до раменете й, веждите и представляваха две тъмни линии, нанесени хоризонтално върху широко чело, а носът — солиден и остър — подчертаваше орловия й поглед. Устата на Лампа беше широка и изразителна до чувственост, леко присвита в ъглите в слаба усмивка, която можеше да бъде определена като жестока или просто закачлива.
