Тайнствата на Стената

— „Аз съм Полър от Джесподар и съм тук, за да ви служа. Но и вие трябва да ми служите. Искам да ме научите на всичко, което знаете.“

Той ме държеше така вече доста време и ми се стори, че никога няма да ме пусне. Рязко, но нежно отблъснах ръката му, както човек отблъсква блестулка, зареяла се над главата му, но твърде красива, за да бъде наранена. Той ме пусна, аз обаче чувах тежкото му дишане. Безпокоеше ме силната възбуда, връхлетяла Трайбън, пламнал от вълнение. Този възбуда се бе предала и на мен.

— Виж — посочих аз в отчаянието си да избягам от моментното напрежение, защото такива силни изблици бяха нещо ново за мен и ме караха да треперя — виж, Процесията започва.

РАЗБИРА СЕ, всеки произнесе по едно шът, за да накара съседите си да млъкнат, защото голямото шествие започваше. Метачите, с лилави подбедреници, прогонваха с малки метлички опасните духове от пътя, танцувайки, а после, след настъпилата тишина, изпод утринните тежки мъгли, които падаха в ниските части на селището, се появи основната част на Процесията. Мерибайл, синът на брата на бащата на моя баща, пременен в разкошна бляскава мантия, изтъкана от плътно прилепващи алени пера на гамбардо, беше начело. От едната му страна вървеше Тиспър Втория Живот, най-старият човек в селището, живял пълни седем десетилетия. Той беше баща на бащата на бащата на Трайбън. От другата страна на Мерибайл крачеше още един от нашите стари хора — Гамилиар Втория Живот — наскоро отпразнувал започването на своята седма десятка. След тримата в Процесията се нареждаха старейшините на всички Къщи. Те се движеха бавно и внушително по двойки. Сега обаче съзнанието ми не бе заето с Процесията. То бе обсебено от думите на Трайбън, разпалили у мене нови и всепоглъщащи амбиции. Той пробуди у мене нова и неутолима жажда. И така аз дадох своя обет. Ще изкача Стената. Ще стигна до най-високата точка и ще достигна Върха. Тогава ще прикова поглед в очите на боговете, откъдето излиза цялата мъдрост на Света и ще поема всичко, което могат да ми дадат. После ще се завърна в нашия дом в долината, което малцина успяха да сторят, но ще се върна със здрав разум и ще науча другите на всичко, което съм овладял там, горе. И нека бъде така. Оттук нататък целта на моя живот бе изсечена на камък. Това беше целта и на Трайбън. Колко странно! Това крехко и непохватно момче също мечтаеше да стане Пилигрим. Положението беше направо смешно. Можеше никога да не го изберат — никога, никога. И все пак аз знаех, че когато Трайбън желае нещо много силно, винаги намира начин да го получи. Може би трябваше да изпълним заедно мисията? Аз и Трайбън. Ние бяхме само по на дванайсет години, а нашият живот от този момент нататък беше безвъзвратно предопределен.

2.

Събитията от деня на Процесията за мен преминаха като сън. Старейшините на Къщите вървяха сериозни, изпълнени с чувство за собствено достойнство. След тях се появиха Музикантите и огласиха въздуха със звуците на тънбори, галимонди и банданаи, а Жонгльорите скачаха и се премятаха, пружинираха на ръце и сменяха формата си с невъобразима бързина, докато хвърляха високо нагоре островърхите си сепинонги и ловко ги улавяха. После бяха изнесени свещените предмети. Светците с тържествен вид ги носеха върху бронзово-зелени възглавнички. След тях самостоятелно, без какъвто и да било ритъм или такт, вървяха петима или шестима от Завърналите се — движеха се в свой собствен свят и отдаваха чест на Процесията единствено с присъствието си. След като отминаха Ложата на Пилигримите, те се вляха в тълпата и повече нямаше да ги видим през този ден, а както впрочем всички знаехме — и през цялата година.

Идваше ред на танците. Танцовите кланове на различните Къщи се появяваха един след друг, пищно нагиздени. Всеки изпълняваше отличителния танц на своята Къща. Тъкачите изиграха танца на Ястреба, Писарите представиха танца на Шамблъра, Месарите показаха танца на Мечката, Винарите — танца на Скалната маймуна. Магьосниците танцуваха заклинателни танци, Дърводелците изобразиха танца на Чука и тъй нататък, чак до танца на Елфа-вятър изпълнен от Фокусниците, танца на Водопада представен от Земеделците, Огнения танц на Лечителите, Небесния танц на Вълците, представен от Съдиите. И най-накрая маскирани и нагиздени по-бляскаво от всички, се появиха танцьорите от Къщата на Стената, за да покажат с бавни и величествени стъпки танца на Стената.

Имаше обаче нещо повече, много повече — вие знаете така добре, както и аз, колко величава и великолепна е Процесията на Поклонението. Часовете отлитаха шеметно, но думите на Трайбън продължаваха да изгарят душата и сърцето ми.

За пръв път в живота си бях озарен от прозрението кой съм.

Знаеш ли кой си? „Аз съм Моска“ — отговаряш ти. — „Аз съм Хелкитан“. „Аз съм Самвол Кожаря“ или каквото там е твоето име. Но твоето име, това не си ти.

Аз съм „Полър Недъгавия“ казвах на хората и въпреки всичко нямах реална представа кой или по-точно какво представлява Полър Недъгавия. Сега започнах да разбирам. Трайбън завъртя ключа в моето съзнание и аз започвах да опознавам себе си малко по малко. Кой беше Полър? Полър е Този, Който Ще Стане Пилигрим. Е, да, но аз вече го знаех. Какъв Пилигрим ще бъде Полър? Той ще разбира смисъла на Поклонението… Да. Да. И понеже бях роден в Къщата на Стената, предполагаше се, че очаквам с нетърпение момента, да се включа в изпълнението на ритуали и церемонии, само че беше малко вероятно да го направя. И така аз бях без ясна мисъл и без посока. Моят бъдещ живот нямаше конкретни очертания. Ала сега аз вече знаех, действително знаех, а не просто приемах, че съм роден, за да бъда Пилигрим. Чудесно. За първи път разбирах какво означава това.

— Виж — възкликна Трайбън, — вратите на Ложата започват да се отварят.

Те наистина се отваряха — двете огромни крила от преплетена дървесина, с тежки бронзови обкови, се отваряха само в този ден от цялата година. Залюляха се леко, съпротивлявайки се на дебелите каменни панти и миг по-късно избраните Пилигрими пристъпиха напред. Мъжете излизаха от лявата зала, а жените — от дясната. Озовали се навън, на дневна светлина, те бяха бледи и примижаваха, защото не се бяха показвали от деня, преди половин година, когато имената на избраниците бяха оповестени. Кръв се стичаше по скулите, дланите, ръцете и дрехите им. Току-що бяха изпълнили Жертвоприношението на Свещеносвързаните — последното задължение преди да напуснат Ложата. Бяха загрубели и излинели от изтърпените изпитанията. Лицата на повечето бяха мрачни и унили, сякаш поемаха не към славата, а към своята гибел. Бях забелязал, че всяка година почти всички Пилигрими изглеждат така. Чудех се защо. Бяха положили такива усилия, за да бъдат избрани и след толкова много мъки бяха успели да постигнат въжделената цел. Защо тогава изглеждаха тъй унили? Само неколцина имаха вид на преобразени от оказаната чест. Вдъхновеният им поглед бе обърнат към Коза Сааг, а лицата им сияеха от вътрешна светлина. Беше прекрасно да ги наблюдава човек.

— Ето, там е братът на Гали — прошепнах на Трайбън. — Виждаш ли колко е щастлив? Така ще изглеждам и аз, щом удари моят час.

— Също и аз.

— Гледай, гледай, ето и Транс!

Транс беше нашият истински герой — атлет с изключителни способности, с безукорна форма, висок като дърво, с божествено тяло, ненадминат по красота и сила. Щом Транс се появи пред Ложата на Пилигримите, всички се разшумяха от вълнение.

— Обзалагам се, че той ще се качи на Върха, без да спре дори да си поеме дъх. Няма да чака останалите — ще тръгне и ще върви без отдих.

— Сигурно — подхвърли Трайбън. — Горкият Транс.

— Горкият Транс? Какво говориш? Само можем да му завиждаме!

Трайбън поклати глава.

— Да завиждам на Транс? О, Полър, не! Завиждам му за широките плещи и дългите крака, за нищо друго. Не разбираш ли? Точно този момент, сега, е най-хубавият в неговия живот. Оттук нататък за него всичко ще става все по-лошо.

— Защото е бил избран за Пилигрим ли?

— Защото ще върви пред другите — поясни Трайбън и се обърна, обгръщайки се с плътната завеса на мълчанието.

Транс премина пред нас в лек бяг — една тържествуваща фигура с вдигната нагоре глава към