Планината. Процесията почти приключваше. И последните за тази година Пилигрими бяха отминали и се насочиха към огромното червенолисто дърво замбер. Тук е мястото, където се пресичат всички пътища, точката, от която всичко в нашето селище започва. Те завиха рязко край дървото и тръгнаха надясно по пътя, който щеше да ги отведе право към Коза Сааг. Зад тях вървяха последните участници в Процесията, най-тъжната група — орда от отхвърлените Кандидати, чиято унизителна задача бе да носят чак до границата на селището денковете с екипировката на избраниците.
Колко много ги съжалявах! Как се сви сърцето ми при вида на техния срам!
Имаше стотици и стотици в редици по петима. Те минаваха край мен и ми се струваше, че броят им няма край. Знаех, че бяха оцелели след продължителни изпитания и трудности при подбора. Но и мнозина загиваха. Дори и след тези загуби пак оставаха, според мен, по осемдесет-деветдесет за всяко едно от тези Четирийсет места, които биваха отхвърлени. Винаги е било така. Много тръгваха, малцина успяваха. През моята година, а тя беше дълга, макар да не беше необичайно, имаше четири хиляди двеста петдесет и шест Кандидата. За всеки от нас шансът да бъде избран беше по-малко от едно на сто.
И въпреки всичко отхвърлените крачеха гордо, както и победителите — с вдигнати глави, с поглед, отправен към Планината. Така беше всяка година. Никога не можах да го проумея. Е да, наистина беше чест да бъдеш Кандидат, макар и неуспял. Но аз не желаех да попадна в техните редици.
Те отминаха и Процесията свърши.
— Сега трябва да се появят Метачите, както в началото — забеляза Трайбън. — За да прогонят духовете, които се събират на глутници, след като отминат хората.
Свих рамене. Понякога не можех да изтърпя чудатостите на Трайбън. Вниманието ми бе съсредоточено върху пътя към Коза Сааг — той започваше отляво, от северозападната страна на селището. Пилигримите все още бяха в равнинната част и затова не се виждаха, а злощастните носачи зад тях бяха в полезрението ни. След малко носачите потънаха в падината, а първите Пилигрими се появиха на добре видимата стръмна част от пътя, който се издига право на запад от селището, за да се изкачи после към хълмистите подножия на Стената. Двойната светлина от брилянтно белия Екмелиос и рубинено червената Марилема ги обгръщаше в ослепителна аура, докато се изкачваха нагоре по пътя, застлан със златотъкани килими. Наблюдавах ги и изпитвах силно вълнение, вълнение до прилошаване.
Треперех, гърлото ми пресъхна, лицето ми застина като маска. Години наред бях присъствал на заминаването на Пилигримите. Но този път беше различно. Сега си представях, че съм сред тях и се изкачвам нагоре, нагоре към Стената. Селището се смалява, смалява и се превръща в малка точка зад мен. С изкачването усещах въздухът да става по-хладен и по-остър. Отмятах глава назад и се взирах в далечния непознат Връх, а душата ми пееше от щастие.
Трайбън бе сграбчил отново ръката ми. Този път не го отблъснах.
Докато Пилигримите се изкачваха, заедно изричахме имената на Постовете:
— Рощен… Ащен… Глей… Хеспен… Сент…
Обикновено Поста Сент беше последния, който можеше да се види от равнината. Но както ви казах, това беше ден с идеална видимост и ние успяхме да проследим още един завой на пътя до Поста Денбайл. Когато Пилигримите стигнаха там, Трайбън и аз прошепнахме заедно името. Там златният церемониален килим свършваше и започваше голият каменист път. На това място отхвърлените предаваха товара, защото не им бе разрешено да вървят нагоре по пътя. Ние се взирахме, напрягахме взор, за да видим как Четирийсетте поемат своя багаж и екипировка от тези, които ги бяха носили до сега. После отхвърлените се обърнаха и тръгнаха надолу. А Четирийсетте поеха нагоре към Върха и скоро в мъглата по лъкатушния път ги изгубихме от очи.
3.
Тази нощ бе първата, в която ме споходи моят Звезден сън, както го наричам аз.
Беше нощ с много луни и светлината, пръсната като лъскави пайети, играеше върху стените на нашата Къща. На такава ярка светлина някои не могат да мигнат, ала аз бях тъй уморен от събитията през деня, че заспах от пълно изтощение. В дълбините на нощта започнах да сънувам светове отвъд Света.
Изкачвах се по Коза Сааг, а усилията ми бяха не повече, отколкото ако се катерех по нашия плевник. Крачех все нагоре и нагоре, през всички Кралства на Стената, при това много бързо. Трайбън беше с мен, а някъде точно зад гърба ми имаше и други приятели, но аз не им обръщах внимание и продължавах напред с невероятна лекота, и накрая стигнах Върха. И там застанах под Световете на Небесата, които са звездите. Видях тези далечни, гъмжащи в небето Светове като искрящи огнени духове. И както стоях на Върха, започнах да танцувам под студената им светлина. Усетих тяхната сила и причудливост. Пях с боговете и вкусих от мъдростта, на която трябва да ни научат. Моят велик предшественик, Първия Катерач, Той Който се Изкачи, най-светият между хората, се появи, застана пред лицето ми и в мен премина Неговия дух. И когато слязох от Стената, бях озарен; махах ръце към тези, които ме приветстваха, а те коленичеха и плачеха от радост.
Такъв беше моят сън. Още много години, щом легнех да спя под купола на искрящото от духове небе, той щеше да ме спохожда. А тези, които бяха край мен, после разказваха, че докато спя се въртя и се мятам неспокойно, мърморя, вдигам ръце нагоре, сякаш да сграбча самите небеса.
Странен сън наистина. Но най-необикновеното, когато го сънувах за пръв път беше, че в селището, като че ли всички го бяха сънували.
— Сънувах снощи, че се изкачваш по Стената и танцуваш на Върха — посрещна ме братът на майка ми Урилийн на сутринта, когато се върнах от мястото където бях пренощувал. И се засмя, сякаш да ми каже, че е глупаво да се отдава голямо значение на сънищата.
Но за около час още трима ми споделиха, че са сънували същото. И Трайбън. А малко по-късно — вече вървях по улиците, покрити със смет след вчерашното празненство и забелязах, че всички ме гледат ококорено, сочат ме и сякаш шепнат:
— Ето кой танцуваше на Върха. Вижте, белязан е със знака на боговете.
Тогава именно се убедих — не че съм имал някакви съмнения — че точно аз бях предопределен да бъда Пилигрим и да извърша велики дела.
От онзи момент не минаваше час, без да мисля за времето, когато ще се изкача на Върха. Всяка година на дванайсетия ден от Елгамор наблюдавах как поредните Четирийсет излизат от Ложата на Пилигримите, поемат пътя по склона на Коза Сааг, а аз ги проследявах с поглед до ужасния и прекрасен момент, когато ги изгубвах от очи. Единствената ми мисъл бе, че е отминала поредната година и аз съм се доближил до момента, когато и аз ще поема по пътя.
НЕ МИ СЕ ИСКА обаче да мислите, че само предстоящото изкачване поглъщаше изцяло вниманието ми през онези години, макар искрено да бях посветил душата си на това събитие. Много мислех за Поклонението, често го сънувах, тръпнех от неизвестността там, горе на Стената. И въпреки всичко бях потопен в загадките на моята възраст.
За първи път разбрах какво е жена на тринайсет години. Казваше се Лилим, около двайсетгодишна, и както е прието, бе от фамилията на майка ми. Лицето й — кръгло и розово, гърдите й — пълни и успокояващи. Времето бе оставило явен отпечатък върху нея, но за мен тя бе истинска красавица. Сигурно майка ми е казала, че съм готов. На някакво празненство на фамилията, тя седна до мен и ми изпя малката песничка, която жената пее на избраника си. Макар стреснат в началото, дори малко изплашен, бързо се окопитих и запях песента-отговор.
И така Лилим ме научи на Промените и ме потопи в реката на блаженството. Винаги ще си спомням с добро за нея. Тя ми показа как да изявя цялата си мъжественост и аз се наслаждавах на големината и твърдостта й. После, когато се появиха горещите, набъбнали части на нейната женственост, с любопитство докоснах тялото. Тя ме привлече към себе си и ме въведе в онова влажно и меко място, за което до този момент само бях мечтал, а то се оказа по-прекрасно от представите ми. Докато телата ни бяха вплетени едно в друго, само за минути наистина, но на мен ми се стори цяла вечност, усетих, че се преобразявам. Всъщност точно това представляват Промените: да прекрачиш границите на своето всекидневно Аз и да се превъплатиш в ново, споделено Аз, което сте ти и тя заедно.
Когато всичко свърши и приехме отново нашите обичайни безполови форми, ние продължихме да лежим
