Гледах ги как се къпят, гледах петстотин чифта поклащащи се гърди, гледах блестящи под струите голи тела, гледах тази женска голота. Чувствата ми бяха смесени — на дяволско удовлетворение, че съм проникнал невъзпрепятстван в тази светая светих, и после, бавно надигащо се в нем усещане за… жал ли бе? Досада? Отвращение?
Не бях в състояние да го определя. Но имах чувството, че студена лепкава ръка ме е хванала за гърлото. Излязох бързо. Миризмата на сапунена вода остана с часове в ноздрите ми, а през нощта в сънищата ми се привиждаха розови меса. Ядох сам в един от явтоматизираните ресторанти. Започнах да си давам сметка, че новостите в моето наказание бързо намаляваха.
През третата седмица се разболях. Започна с висока температура, колики в стомаха, повръщане… Към полунощ бях сигурен, че умирам. Болките бяха непоносими и когато се довлякох до тоалитната, видях лицето си в огледалото — изкривено, със зеленикав оттенък, окъпано в пот. Знакът на невидимостта грееше ярко на бледото ми чело.
Дълго лежах на облицования с плочки под, поглъщайки безпомощно хладнината му. И изведнъж се вцепених! Ами ако бе апендиситът ми? Този налеп, закърнял допотопен остатък? Възпален, готов да се пукне?
Имах нужда от лекар.
Телефонът ми бе покрит с прах. Не си бяха правили труда да го откачат, но след задържането ми не бях звънял на никого и никой не се осмеляваше да ми се обади. Съзнателното телефониране на невидим се наказва с невидимост. Приятелите ми, каквито си бяха, се държаха настрана.
Грабнах телефона и натиснах комутатора. На панела се запалиха лампички и роботът от централата каза:
— С кого желаете да говорите, сър?
— Лекар — изпъшках.
— Разбира се, сър — Любезни, сухи механични думи.
Един робот не може да бъде осъден на невидимост, така че бе освободен да разговаря с мен!
Екранът светна и лекарски глас рече:
— Какво ви боли?
— Коремът. Може би е апендисит.
— Ще изпратим човек след… — той млъкна. Бях направил грешката да вдигна лицето си, изкривено от агонията, в очите му блесна знакът на челото ми. Екранът угасна така бързо, както ако му бях подал да целуне прокажена ръка.
— Докторе — изстенах аз.
Но него го нямаше. Закрих лицето си с длани. Това вече е прекалено, помислих си. Позволява ли клетвата на Хипократ подобни неща? Може ли лекар да пренебрегне молбата за помощ на един болен?
Хипократ не е знаел нищо за невидимите. Никой лекар не бе задължен да оказва помощ на невидим. За свободното общество мен просто ме нямаше. Лекарите не могат да определят болестите на несъществуващи пациенти.
Оставаше ме да страдам.
Това бе една от по-малко привлекателните страни на невидимостта. Можеш да влезеш в банята необезпокояван, ако ти харесва, но се гърчиш в леглото от болка също така необезпокояван. И едното, и другото са възможни и ако ти се пукне апендиситът, нищо, то ще е само още по-страшно предупреждение за другите, които може би са тръгнали по твоя незаконен път!
Апандиситът ми не се спука. Оживях, макар и силно разтърсен. Човек може да преживее една година, без да говори с хора. Може да се вози на автоматични коли и да яде в автоматизирани ресторанти. Но няма автоматични лекари… за пръв път се почувствах наистина уплашен. При осъдения в затвора идва лекар, когато той се разболее. Престъплението ми не бе достатъчно сериозно, за да вляза в затвора, и в такъв случай не ми се полагаше лекар, когато страдах. Не беше честно. Проклех дяволите, изобретили наказанието ми. Посрещах сам всяко бледо утро, сам като Крузо на острова си, тук, в центъра на град с дванадесет милиона жители.
Как да ви опиша превратностите на настроението си, многото премени в курса спрямо изменящите се ветрове през отминалите месеци?
Имаше случаи, когато невидимостта бе забавление, удоволствие, богатство. През тези параноични моменти възхвалявах освобождаването си от правилата, които ограничаваха обикновените хора.
Крадях. Влизах в малки магазини и взимах приходите, докато страхливият стопанин не смееше да ме спре, тъй като ако викнеше щеше да опровергае моята невидимост. Ако знаех, че държавата възвръща всички подобни загуби, може би щях да изпитам по-малко удоволствие. Но крадях.
Нахълтвах. Банята никога повече не ме изкуши, но нарушавах неприкосновеността на други убежища. Влизах в хотелите и вървях по коридорите, като отварях наслуки вратите. Повечето стаи бяха празни. Но някои не.
Подобно на бог наблюдавах всичко. Загрубях. Презрението към обществото — престъплението, заради което най-вече бях заслужил невидимостта, — се засили.
Стоях на празните улици под дъжда и крещях срещу бляскавите фасади на сградите:
— Кой се нуждае от вас? — ревях. — Аз не! Кой има и най-малка нужда от вас?
Надсмивах се, подигравах се и крещях. Беше някаква лудост, предизвикана предполагам, от самотата. Влизах в залите, където щастливите ленивци седяха отпуснати на столовете за масаж и гледаха втренчено блестящите тримерни изображения, и лудувах между редовете. Никой не се оплака от мен. Луминисциращия знак на челото ми ги караше да запазят недоволството за себе си и те го правеха.
Това бяха моменти на лудост, добрите моменти, моментите, когато се чувствах висок шест метра и се разхождах сред видимите глупаци със задоволство, излъчвано от всяка моя пора. Това бяха моменти на безрасъдство — признавам го свободно. От човек, който е бил в условия на принудителна невидимост в продължение на месеци, не може да се очаква да е уравновесен.
Не нарекох ли тези моменти параноични? Маниакално депресивни може би ще е по-точно. Махалото се люлееше шеметно. Дните, в които изпитвах само презрение към видимите около мен, се уравновесяваха с дни, когато изолацията ме подтискаше осезателно. Вървях по безкрайните улици, минавах през ярко осветените пасажи, наблюдавах отгоре аутобаните с летящите по тях болиди в пъстри цветове. Дори и просяк не би се приближил до мен. Знаехте ли, че в нашия сияен век има просяци? Не го знаех и аз, докато не ме осъдиха на невидимост, защото едва тогава дългите ми разходки ме отведоха в бедняшките квартали, където небръснати старци се влачат и просят дребни монети.
Никой не просеше пари от мен. Веднъж ме приближи един сляп.
— В името на Бога — изхриптя той, — помогнете ми да си купя нови очи от банката.
Това бяха първите думи, които човешко същество отправяше директно към мен за последните няколко месеца. Започнах да търся пари из дрехите си, готов да му дам всичко, което имам, в знак на благодарност. Защо не? Можех да си набавя още, просто като си взема. Но преди да мога да извадя парите, някаква кошмарна фигура с патерици докуцука между нас. Дочух прошепнатата дума „Невидим“ и двамата избягаха назад като уплашени раци. Стоях и държах глупаво парите си.
Нито дори и просяците! Дяволи са били ония, които са измислили това мъчение!
Така омекнах отново. Арогантността ми се изпари. Сега бях самичък. Кой можеше да ме обвини в студенина? Бях мек като гъба, патетично желаещ поне една дума, усмивка, ръкостискане. Течеше шестият месец от невидимостта ми.
Мразех я. Удоволствията й бяха празни, а мъките непоносими. Чудех се как ще преживея останалите шест месеца. Повярвайте, не бях далеч от мисълта за самоубийство през тези мрачни часове.
И накрая извърших глупава постъпка. По време на една от безкрайните ми разходки срещнах друг Невидим, най-много третото или четвъртото такова същество, което бях видял през шестте месеца. Както и при предишните срещи, очите ни се срещнаха бегло само за миг. После той заби своите в земята, заобиколи ме и отмина. Беше строен, млад мъж на не повече от четиридесет, с разрошена кафява коса и тясно изпити лице. Имаше вид на преподавател и се запитах какво ли е направил, за да заслужи наказанието си. Обхвана ме желанието да се затичам подире му и да го попитам, да науча името му, да говоря с него, да го прегърна.
