Всички тези неща бяха забранени. Никой не трябваше да влиза в какъвто и да е контакт с Невидим — нито дори друг Невидим. Обществото не би желало да се създават тайни другарски връзки между париите му.
Знаех всичко.
Въпреки това се обърнах и го последвах.
Прекосихме три квартала, движех се след него, изоставайки на двадесет до петдесет крачки. Изглежда навсякъде имаше роботи на сигурността, чиито скенери само чакаха да забележат някое нарушение. После той зави в странична пресечка, сива прашна уличка от пет века, и започна да се шляе с леката походка на Невидим, не отиващ никъде. Настигнах го.
— Моля ви — казах тихо. — Никой няма да ни види тук. Можем да говорим. Името ми е…
мъжът се извърна към мен с ужас, изписан в очите му. Лицето му бе пребледняло. Изгледа ме удивен за момент, след което тръгна напред, като че ли да ме подмине.
Препречих му пътя.
— Почакайте — рекох. — Не се страхувайте. Моля ви…
той се спусна край мен. Сложих ръка на рамото му, но мъжет се освободи.
— Само едничка дума — помолих.
Нито дума. Нито едно дрезгаво промълвено „Оставете ме на мира!“ Заобиколи ме и се затича надолу по празната улица. Гледах след него, докато ме обземаше още по-голяма самота.
А после и страх. Не той, а аз бях нарушил правилата на Невидимостта. Аз го бях видял. Това ме правеше обект на наказание, може би продължение на срока ми за невидимост. Огледах се уплашено, но наоколо нямаше роботи на сигурността, не се виждаше нито един.
Бях сам.
Обърнах се и като се успокоявах, продължих надолу по улицата. Постепенно си възвърнах самоконтрола. Разбрах, че съм направил нещо непростимо глупаво. Тревожеше ме не само глупостта на постъпката ми, но още повече сантименталността й. Да се обърна по такъв панически начин към друг Невидим — да призная открито самотата си, нуждата си — не. Това означаваше, че обществото побеждава. Не можех да го допусна.
Видях, че отново съм близо до кактусовата градина. Качих се с ескалатора, грабнах един жетон от касиерката и си осигурих влизането. След кратко търсене намерих извит, богато украсен кактус, висок два метра и половина, истинско бодливо чудовище. Изскубах го от саксията му и натроших ъгловатите му крайници на парчета, пълнейки ръцете си с хиляди иглички. Хората се правеха, че не ме забелязват. Изтръгнах тръните от ръцете си и с кървящи длани се спуснах по ескалатора надолу, още веднъж отчужден до крайност заради невидимостта си.
Мина осмият месец, деветият, десетият. Кръговратът на годишните времена направи почти пълен цикъл. Пролетта отстъпи място на меко лято, лятото на крехка есен, есента на зима с двуседмичен сняг, разрешен все още по естетически причини. Сега зимата свърши. В парковете дърветата пуснаха зелени пъпки. Служителите в „Управлението на времето“ увеличиха дъжда на три пъти дневно.
Срокът ми скоро изтичаше.
През последните месеци на невидимостта си бях изпаднал в някакъв вид апатия. Съзнанието ми, оставено да се занимава само със себе си, вече не обръщаше внимание на последствията от поведението ми и аз живеех ден за ден в неясна мъгла. Четях с желание, но без подбор. Един ден Аристотел, на следващия Библията, наръчник по механика — на третия. В главата ми не оставаше нищо: когато обърнех на нова страница, предишната се заличаваше от паметта ми.
Не се опитвах повече да се наслаждавам на малкото предимства на невидимостта, като силните усещания на воайорството, минутното чувство за сила, породено от възможността да извърша всичко само с ограничения риск да бъда наказан. Казавам ограничен, защото преминаването в състояние на невидимост не освобождава от спазване на човешки норми на поведение. Заплахата с невидимост би спряла малко мъже, ако се налага да защитят жените или децата си от нападките на Невидим. Никой няма да допусне в дома му да нахълта Невидим — да му извади очите. Както споменах по-рано, има начини да се реагира срещу такива посегателства, без да изглежда, че се признава съществуването на Невидим.
Възможно бе да се правят все пак много неща. Но аз не исках и да опитвам. Достоевски бе казал някъде, че „Без Бог всичко е възможно.“ Мога да го допълня: „За Невидим всичко е възможно — и безинтересно“. Така беше.
Отегчителните месеци отминаха.
Не съм броил минутите до освобождаването ми. За да съм точен — съвсем бях забравил, че наказанието ми щеше да свърши. Самия този ден си четях в стаята, мрачно обръщайки страница, когато се звънна на вратата.
Не се бе звъняло от цяла година. Почти бях забравил за какво служи звънецът.
Но отворих. На вратата стояха хората на закона. Без дума да кажат, тя счупиха печата, който прикрепяше знака на челото ми. Емблемата падна на пода и се разби.
— Здравейте, гражданино — рекоха ми те.
Кимнах унило.
— Да. Здравейте.
— Единайсти май 2105-та. Срокът ви изтече. Възвърнат сте към обществото. Изплатихте дълга си.
— Благодаря ви.
— Елате да се почерпим.
— Не съм настоен за пиене.
— Това е традиция. Елате.
Отидох с тях. Чувствах челото си странно голо, погледнах се в огледалото и видях, че там, където е била емблемата, сега имаше бледо петно. Заведоха ме в един бар наблизо и ми поръчаха изкуствено уиски, чисто и силно. Барманът ми се усмихна. Някой от съседния стол ме потупа по рамото и ме попита за кого съм в утрешните състезания с реактивни автомобили. Нямах представа, така и отговорих.
— Наистина ли? Аз залагам за Келсо. Четири към едно, но той има страхотен старт.
— Съжалявам — рекох.
— Не е бил тук известно време — каза единият от правителствените служители.
Нямаше съмнение какво трябва да се подразбира от това. Седящият в съседство се вгледа в челото ми и кимна към бледото петно. Предложи да ме почерпи и той. Приех, въпреки че вече усещах въздействието на първата чаша. Отново бях човек. Бях видим.
Тъй или иначе не смеех да му откажа. Това можеше да се изтълкува отново като студенина. Петото ми такова престъпление би означавало пет години Невидимост. Бях се научил да бъда смирен.
Преминаването ми към видимост бе свързано, разбира се, с трудна пренастройка. Срещи със стари приятели, поддържане на мудни разговори, подновяване на прекъснатите връзки. Бях изкарал година на заточение в собствения си град и завръщането ми не беше лесно.
Никой естествено не говореше за времето, когато бях невидим. Приемаха го като нещастен случай, който бе по-добре да не се споменава. Лицемерие, помислих си аз, но го приех. Несъмнено всички се опитваха да ми спестят неудобството. Нима някой бе казал на човек, чийто болен от рак стомах е бил заменен с нов: „Чух, че сте били на косъм.“ Нима някой би рекъл на човек, чийто стар баща е бил подложен на евтаназия: „Е, той нямаше вече никакви сили“.
Не. Разбира се, че не.
Така че в отношенията ми с другите съществуваше тази дупка, тази празнота, това бяло петно, което не оставяше много теми за разговор с приятелите ми, особено след като съвсем се бях отучил да разговарям. Периодът на пренастройката бе голямо изпитание.
Но имах напредък, тъй като вече не бях същия надут, високомерен тип, какъвто бях преди осъждането ми. Учил се бях на смиреност в най-тежкото училище.
От време на време се случваше, разбира се, да забележа Невидим на улицата. Бе невъзможно да го избегне човек. Но с опита, който имах, бързо поглеждах встрани, сякаш очите ми се бяха спрели за миг върху прокажено чудовище от друг свят.
