великолепие.
Сияйните златнооранжеви петна изглеждаха като огнени на фона на бляскавата им като стъкло пурпурна кожа, а огромните им очи така ярки и пронизващи, в тях се прочиташе силата на духа им и могъществото на техните души. Техните втренчени погледи поглъщаха всекиго с потоци от светлина. Дори въздухът около Съществата споделяше тяхната красота, като излъчваше сиянието на течност с тюркоазен блясък.
— Ето тук са, момче, нашите господари или притежатели. Виждал ли си някога нещо толкова гадно и противно?
— Противно ли? — учуди се Халид. — Не мисля, че те са грозни — възрази уклончиво.
Ричи се намираше в добро настроение, почти през всички неделни екскурзии, и сега беше в такова. Но Халид познаваше добре мерките за наказание, в случай че му противоречеше. Така че той мълчаливо продължи да наблюдава Съществата, потопен в учудване и изпълнен със страхопочитание към тези гиганти, без повече да продума ни сричка, с която да изрази възхищението си от тяхната елегантност и величественост.
— Както са ти казвали, а и добре знаеш, преди да се родиш бях напуснал Солсбъри, за да се присъединя към армия, която възнамеряваше да воюва с тях — започна експанзивно Ричи. — Тогава нямах по-силно желание от това, да убивам Същества. Кълна се в Бога, момче, че винаги съм мразил тези тътрещи се копелета, които пристигнаха по начина, по който го направиха и ни отнеха света толкова бързо, ако това ти харесва! Но разбрах много бързо нещо разумно, нека да ти го кажа. Чух, че плановете на тайната армия включват отхвърлянето на игото на Съществата и трябваше да се разсмея. Аз се РАЗСМЯХ! Защото съвсем правилно бях разбрал, че в тях няма надежда, по дяволите. Бях стигнал до тези изводи даже преди да ни заразят с Великата Епидемия, разбираш ли? Аз знаех, дяволски добре знаех какво правя. Те са могъщи като богове. Ако искаш да воюваш с банда от богове, трябва да си голям късметлия. И аз забравих за нелегалната история, което продължава и досега. Все още мразя тези копелета, набий си го в главата, без да извършваш грешки, но зная, че дори блянът за премахването им от власт е достатъчно глупав. Единственият начин е да се приспособиш към тях, това е всичко. Трябва само да запазиш вътрешния си мир и да ги оставиш да си вървят по пътя, който са избрали. Защото нищо не е толкова глупаво, колкото собствената ти глупост.
Халид слушаше и това, което Ричи казваше придобиваше смисъл. Разбра нежеланието му да се бори против богове. Разбра също, как е възможно да мразиш някого и да живееш с него без да протестираш.
— Добре ли е, да ги оставим да ни гледат? — попита той. — Айша ми казваше, че понякога, когато те забележат, те протягат езиците си, които се намират в гърдите им и могат да те сграбчат с тях, а после да те вмъкнат в техните постройки и да извършат ужасяващо нещо с теб.
— Ако се е случило, щеше да бъде известно — изсмя се дрезгаво Ричи. — Но те не могат да докосват Ричи Бърк, момче, нито да докосват сина му, докато той стои до него. Гарантирам го, ти се намираш в абсолютна безопасност.
Халид не го попита защо е така. Надяваше се, че е истина и това беше всичко.
След два дена, когато се връщаше от пазара с пакет агнешко месо, предназначено за вечеря, бе спрян на улицата от две момчета и едно момиче, които изглеждаха на неговата възраст, може би с една-две години по-стари, които той познаваше съвсем смътно. Те го обградиха в кръг и извън възможностите му да ги докопа започнаха да пеят пронизително с носов глас: „КОЛАБОРАЦИОНИСТ, КОЛАБОРАЦИОНИСТ, ТВОЯТ БАЩА Е КОЛАБОРАЦИОНИСТ“
— С каква дума го наричате?
— КОЛАБОРАЦИОНИСТ.
— Не е такъв.
— Такъв е, той е такъв! КОЛАБОРАЦИОНИСТ, КОЛАБОРАЦИОНИСТ, БАЩА ТИ Е КОЛАБОРАЦИОНИСТ!
Халид не знаеше какво означава думата „колаборационист“. И никой не бе изрекъл бащината му фамилия. Колкото и да ненавиждаше Ричи, не можеше да допусне това. Баща му го бе поучавал: „Защитавай се от насмешките, момче, и то през цялото време.“ Имаше предвид тези, които можеха да оскърбят пакистанския му произход, но Халид бе получил много малко от тях през живота си. Беше ли възможно някой англичанин да бъде колаборационист, след като е имал дете от пакистанска жена? Изглежда беше. Тогава какво трябваше да понесат децата? Или някое от тях?
— КОЛАБОРАЦИОНИСТ, КОЛАБОРАЦИОНИСТ…
Халид пусна пакета и нападна най-близкото момче, което побягна. След това хвана момичето за ръцете, но никога не бе удрял момичета, затова я показа на другото момче, което през това време се въртеше пред пазара, в близост до стената на предната му сграда. Халид извърши внезапно нападение и го притисна до нея с една ръка, докато с другата му нанасяше яростни юмруци.
Двамата му придружвачи изглежда бяха несклонни да се присъединят към противника му. Но от безопасна дистанция продължаваха да пеят носово:
— „Кола-бора-цио-нист, баща ти е кола-бора-цио-нист!“
Нито те спираха да го дразнят, нито той да се бие. Но после почувства как една здрава ръка на възрастен го хвана за врата и скоро той се оказа притиснат до стената. Пред него се показа застрашително по размери тяло на огромен месест човек, който изглеждаше като черноработник.
— Какво мислиш, че правиш мръсен пакистански боклук? — изрева той. — Ще убиеш момчето!
— Той нарече баща ми колаборационист!
— Тогава вероятно е така. Хайде де, момче! Не може ли да бъде?
Мъжът блъсна Халид за последен път, изплю се и си отиде. Момчето начумерено се огледа за тримата си мъчители, но те вече бяха офейкали и то заедно с пакета с агнешкото.
През същата вечер, докато Айша импровизираше нещо за вечеря извън вчерашния ориз с кокоше месо, Халид я попита какво означава колаборационист. Тя се завъртя като ужилена, сякаш бе чула някой да проклина Аллах. Лицето й пламна от ярост, каквато той никога досега не бе виждал и изрече гневно:
— Никога повече не употребявай такава дума в тази къща! Никога! Никога!
И това бе цялото обяснение, което даде. Халид трябваше да научи по свой собствен начин какво означава колаборационист и когато в последствие това стана, той разбра защо през онази неделя, когато стояха с баща му пред огнената завеса обграждаща Стоунхейдж и съществата се разхождаха между огромните камъни, Ричи изобщо не беше уплашен. И също така защо трите деца му се подиграваха на улицата. „Единственият начин е да се приспособиш към тях, това е всичко“ — бе казал баща му. Да. Да. Да. Начин за приспособяване.
След двайсет години
Това беше след периода, през който Ричи на няколко пъти би Айша, а после стана много по-лошо и той я изнасили. Тогава Халид окончателно реши, че ще убие някое Същество.
Няма да убие Ричи.
Ще убие Същество.
Това бе повратната точка в роднинската връзка с баща му в целия досегашен живот на Халид, както и на някои от гражданите на Солсбъри, Уилтшир и цяла Англия. Беше по времето, когато Ричи причиняваше болка на Айша. Непрекъснато я третираше лошо, впрочем той се отнасяше по същия начин и с всички останали. Беше се преместил в къщата й и бе започнал да разполага с нея като негова собствена. Гледаше на Айша като на прислужница, която да изпълнява неговите заповеди и ако не оправдаваше очакванията му изпадаше в беда. Тя готвеше и чистеше къщата, а после, както Халид в последствие разбра, често я вкарваше в спалнята, за да задоволява прищевките му или тези на приятеля му Сид, или на двамата заедно. От устата на Айша никога не се откъсваше дума, с която да се оплаче, правеше това, което той пожелаеше. Не показваше и признаци на гняв или възмущение, тя беше обзета напълно от волята на Аллаха. За Халид, който все още не бе намерил убедителни доказателства за съществуването му, държанието й не я оправдаваше. Но именно от нея бе научил да приема неприемливото. Така че той продължаваше да живее с ненавистта си към Ричи като факт от ежедневието, като фактът, че дъжда никога не вали нагоре.
Обаче Ричи бе стигнал много далеч.
