неуверено става и оглежда своето окървавено тяло. Лицето й не изразява нищо — тя е извън болката, страха и ужаса. Бавно отива към огъня. Застава до самия огън, с гръб към него. Пламъците почти достигат до нея.
Силата на музиката отново нараства. Жреците млъкват и замират в неподвижни пози. Изглежда, приближава решаващата минута. Може би тя ще скочи в пламъците?
Не! Жената махва с ръка и хвърля класовете в огъня. Раздава се немислим рев. Изнурената жена с несигурни крачки се отдалечава от огъня и пада на лявото си бедро. Жреците величествено изчезват, жителите постепенно се разотиват. На площада остават само двама — жената и висок, брадат човек. Майкъл си спомня, че го е видял в центъра на тълпата, когато биеха жената. Мъжът се приближава, изправя я и нежно я люлее. Жената се сгушва в него. Той тихо й казва нещо и тя отговаря с дрезгав от шока глас. Мъжът я вдига на ръце и я носи към едно от зданията на противоположната страна на площада.
Майкъл се отдалечава от прозореца и се хвърля на леглото.
Наоколо е тъмно и тихо. Картините на церемонията отново се появяват пред него. Накрая заспива тежък сън.
3
Будят го за закуска. Болните от вчерашното ходене мускули протестират срещу всяко движение. Той се заема с подноса: хляб, сурови плодове, вино; всичко изглежда много апетитно. Преди да успее да се справи с храната, вратата на килията се отваря и влиза жена, облечена в къс костюм, приет в комуната. Той се досеща, че тя не е от редовите работници; има студен, властен поглед, а лицето й е интелигентно. Сигурно е на около 30 години. Тя е стройна, има еластични мускули и малки гърди. С нещо му напомня Микаела. От лявата й страна има ремък с оръжие.
— Не ми доставя удоволствие видът на твоята голота, — казва тя с тон, нетърпящ възражение. — Облечи се и тогава ще можем да поговорим.
Тя говореше на езика на гонадата. Наистина с акцент и гласните бяха изкривени. Обаче това несъмнено беше езикът на родното му здание.
Той бързо се облича, а тя го наблюдава с каменно лице.
— В гонадите — казва той — ние не обръщаме много внимание на това дали сме облечени, или не.
— Но тук не е гонада!
— Разбирам, че съм нарушил вашите обичаи, и съжалявам за това.
Накрая той покри голотата си. Тя малко се посмекчи, благодарение на извиненията и послушанието му. Като направи няколко крачки в килията, тя каза:
— Отдавна при нас не се е явявал шпионин от гонадите.
— Аз не съм шпионин!
Студена скептична усмивка.
— Тогава защо си тук?
— Не съм се готвил да правя нищо в земите на вашата комуна. Просто минавах по тях, насочвайки се към морето.
— Наистина ли? — каза тя, като че ли й беше съобщил, че е излязъл да се разходи по Плутон. — Значи пътешестваш? И, разбира се, сам?
— Да.
— И кога започна твоята увеселителна разходка?
— Вчера, рано сутринта — отговори Майкъл. — Аз съм от гонада 116. Внезапно почувствах, че повече не мога да остана в зданието. Тогава си направих пропуск и избягах от града на разсъмване.
— Какво се надяваш да научиш, като ни шпионираш?
— Казах ви, че не съм шпионин — уморено казва той.
— Гонадските хора нямат навик да бягат от зданията си. Много години съм имала работа с такива хора и знам как мислите. Само пет минути след излизането си ти щеше да си парализиран от ужас — добави тя. — Разбира се, ти си трениран, иначе не би издържал цял ден в полето. Не мога да разбера само защо са те пратили. Вие си имате свой свят, ние — свой. Нямаме конфликти, нашите интереси не се сблъскват и значи няма нужда от шпионаж.
— Напълно съм съгласен с вас — казва Майкъл. — Именно затова не съм шпионин.
Той чувства, че го влече към нея. Знанията и самообладанието й го привличат. Той продължава:
— Как да ви накарам да ми повярвате? Исках само да видя света извън гонадата. Открих, че не съм много съгласен с гонадския начин на живот. И тогава излязох навън. Не съм шпионин. Исках само да попътешествам — да видя морето. Виждала ли сте море? Не? Това е заветната ми мечта — да се поразходя по брега, да чуя шума на вълните, да почувствам под краката си мокрия пясък…
Страстният му тон навярно започва да я убеждава. Тя свива рамене, видът й малко се смекчава и тя казва:
— Как се казваш?
— Майкъл Стейтлър.
— Възраст?
— Двадесет и три.
— Бихме могли да те качим на следващия бързоходен влак, натоварен с гъби, и след половин час ще бъдеш в своята гонада.
— Не — моли я той, — не го правете. Позволете ми да вървя на запад! Не искам да се връщам, без да видя морето.
— Значи още не си събрал достатъчно информация?
— Аз не съм… — той се спира, след като разбира, че тя го дразни.
— Добре. Може и да не си шпионин. Сигурно си просто луд. А какво мислиш за нашето село, Стейтлър?
— Даже не знам какво да кажа.
— Какво впечатление ти направихме? Какви сме? Прости или сложни? Или може би зли? Ужасни?
— Странни — отговаря той.
— Странни спрямо тези хора, сред които си живял, или въобще?
— Трудно ми е да определя… Вие като че ли сте от друг свят. Аз… Всъщност как се казваш?
— Арта.
— Артур? При нас това е мъжко име.
— А-р-т-а.
— А, Арта. Колко е прекрасно, че живееш така близо до земята, Арта. За мен това е само мечта. Тези малки къщи, този площад. Слънцето. Светлините на зданията… Нито стълби, нито асансьори. И този обред през нощта. Музиката, бременната жена. Какво беше това?
— Аа. Говориш за противородовия танц?
— Ето значи какво е било! Това е било… — той се запъва, подбирайки думата — обред за стерилизация?
— Това е танц за осигуряване на добра реколта, — казва Арта, — за да са здрави посевите, а раждаемостта да е ниска.
— А жената, която биеха? Да не е забременяла незаконно?
— О, не — смее се Арта. — Детето на Милча е напълно законно.
— Тогава защо… така я мъчиха… тя можеше да загуби детето си…
— С някои това се случва — спокойно казва Арта. — В комуната сега има единадесет бременни жени. Те теглиха жребий и Милча загуби. Или спечели. Разбираш ли, това не е изтезание, това е религиозен обред: тя е свещена избраница. Със страданията си тя носи здраве и разцвет на комуната. Това е голяма чест. Това вече никога няма да се случи с Милча и тя ще има определени привилегии в течение на целия си живот. И всички са й благодарни — сега ние сме защитени за още една година.
— Защитени? От какво?
— От гнева на боговете.
Една минута той се мъчи да разбере какво общо имат тук боговете. След това пита:
