сковани? Боят се от нежелателна бременност? От заразна болест? Не, счита той, филмът очевидно е заснет след венерическата ера. Може би за тях удоволствието е в страха. Но страх от какво? Родово наказание за нарушаване на монопола на брака? Така трябва да е — прави заключение Джейсън. Те се страхуват от законите, забраняващи извънбрачни връзки.
Наблюдавайки лудориите им, той изведнъж си представя Микаела в контекста на буржоазния морал на XX век. Не срамежлива глупачка като тези четиримата от филма. Безсрамна, предизвикателна, опияняваща се от посещението си при Сигмунд, използваща пола като оръжие против фаворитизма на своя мъж — обичай, присъщ на XX век и далечен от света на гонадата. Само който счита пола за стока би направил това, което направи Микаела. Тя повторно изобрети нарушението на съпружеската вярност и я пусна в обращение в общество, в което тази идея няма смисъл. Джейсън изпита силен гняв. Защо от 800 хиляди души, живеещи в гонада 116, на него се падна социално болна жена?
„Тя разбира, че ме дразни не интересът й към собствения й брат, а това, че флиртува с него. Отива при Сигмунд, вместо да чака той да дойде при нея сам. Разврат, варварство! Ще й покажа! Знам как да изиграя глупавата и садистка игра!“
Той напуска кабинета си преждевременно. Асансьорът го издига на 787-ия етаж. Пред квартирата на Сигмунд и Меймлон Клавер внезапно му се завива свят и едва не пада. Толкова се изплашва, че е почти готов да се откаже и да се върне. Той се бори със себе си, като се мъчи да потисне неувереността си. Мисли за хората от филма. Защо се страхува? Нали Меймлон е само още една дупка. Той вече е имал стотици такива привлекателни като нея. Но тя е особено желана…
Тя може да ме постави на място с няколко остроти. И все пак я желая. Отказвах си това удоволствие толкова дълго, докато Микаела безсрамно тича при Сигмунд посред бял ден. Кучка. Но защо страдам? В гонадата не е прието да се разстройваш. Искам Меймлон въпреки всичко.
И Джейсън отваря вратата.
Квартирата на Клавер е празна. Само детето играе в нишата.
— Меймлон — вика я той. Гласът му пресеква.
Екранът светва и се появява програмираното изображение на Меймлон:
— Здравейте! Ще си бъда вкъщи след 15.00. Спешни съобщения…
Джейсън сяда и чака.
14.50. Влиза Меймлон, водеща за ръка детето. Джейсън става, гърлото му е пресъхнало. Тя е облечена семпло в бяла туника и има разрошен вид. А защо не. Джейсън!
— Джейсън? Случило ли се е нещо?
— Исках само да ви навестя… — казва той, като едва познава гласа си.
— Изглеждаш странно. Болен ли си? Да ти дам нещо? — Тя сваля туниката и я захвърля под душа. Остава по тънка като паяжина ризка. Джейсън обръща глава, заслепен от ослепителната й голота и докато тя сваля и ризката и слага домашното си халатче, погледът му блуждае из квартирата. Тя отново произнася:
— Нещо не си на себе си.
Джейсън объркан форсира събитията.
— Меймлон, позволи ми да те опъна!
Тя учудено се смее.
— Още сега? Посред бял ден?
— Не е ли хубаво?
— Необикновено е — отговаря тя — особено с мъж, който не е блудствал с мен дори през нощта. Но мисля, че няма нищо лошо в това.
Колко е просто. Тя сваля халатчето си и подготвя постелята. Разбира се, няма да разстройва госта, даже ще се постарае да го удовлетвори. Времето е необичайно, но Меймлон знае кодекса, по който живеят, макар да не се придържа буквално към него. Сега тя ще стане негова. Бяла кожа, високи твърди гърди. Дълбок пъп, черно вълмо от косми, щедро виещи се между бедрата. Тя го примамва с усмивка, потърквайки бедра, за да се подготви. Той се разсъблича, като внимателно сгъва дрехите си. Ляга до нея, нервно обхваща с ръка гърдата й, леко я захапва за ухото.
Отчаяно му се иска да й каже, че я обича. Но това вече е нарушение на обичая, и то по-сериозно от всички, които си бе позволявал досега. По принцип, макар и не от принципите на XX век, тя принадлежи на Сигмунд и Джейсън няма право да се натрапва със своите емоции в живота им.
Целувайки я по устните, той бързо се качва върху нея. Както обикновено, паниката го кара да бърза. Все пак се овладява и забавя темпото. Даже се осмелява да отвори очи. Приятно му е, че очите й са затворени. Колко ослепително бели са зъбите й! И сякаш мърка. Той започва да се движи малко по-бързо. Стиска я в ръцете си, зърната на гърдите й се сплескват върху неговите гърди. Нещо необикновено и изумително я възбужда рязко и силно. Тя крещи и издава нечленоразделни звуци, страстно се притиска в него. Той така се изумява от оргазма й, че не успява да се наслади на своя. Така свършват. Изнурен, той се притиска в нея, тя гали изпотените му рамена. Впоследствие като анализира спокойно случилото се, той прецени, че не бе по-различно от това, което бе изпитвал с други.
„Ето че я опънах“.
Той се отдръпва, двамата стават и отиват под душа.
— По-добре ли си?
— Мисля, че да.
— Когато дойдох, ти беше ужасно скован.
— Жалко, — казва той.
— Може би ще пиеш нещо?
— Не.
— Не ти ли се иска да побъбриш?
— Не, не — той отмества очи от тялото й и се протяга за дрехите си.
Тя бавно се облича.
— Е, май вече е време да тръгвам — казва той.
— Ела някога пак. По-добре в нормалното за блудстване време. О, не че не ми се иска да идваш денем, Джейсън, но през нощта ще е по-непринудено.
В гласа й се чувствува страх да не й откаже. Дали се досеща, че за първи път е опънал жена от своя кръг.
Като хвърля поглед на часовника си, той се качва в асансьора, отива в кабинета си и прекарва там около два часа. След като се връща в Шанхай, той отива в соматичната зала и ляга в ментованата. Плавните психовълни малко го успокояват. Когато след това влиза в съблекалнята, екранът реагира на неговото излъчване и се обръща към него:
— Джейсън Квиведо, вашата жена ви търси.
Прекрасно! За обед е вече късно. Нека да се поядосва.
След като се разхожда по залите още два часа, той накрая се спуска на своя етаж и се насочва към къщи. Екранът до асансьора му съобщава, че търсенето продължава.
— Идвам, идвам — недоволно мърмори той.
Микаела изглежда обезпокоена и в същото време зарадвана от завръщането му.
— Къде беше? — пита тя, когато той се появява в стаята.
— О, навсякъде.
— Нямаше те на работа. Опитвах се да ти се обадя. Трябваше да използвам детективи.
— Като че ли съм загубено дете!
— Това не е типично за теб. Ти ненапразно изчезна посред бял ден.
— Обядвала ли си вече?
— Чаках те — кисело отговори тя.
— Тогава хайде да хапнем. Гладен съм.
— Няма ли да се оправдаваш?
— После — той се опитва да създаде атмосфера на тайна. Щателно подбирайки думите си, той повтаря на себе си всичко, което ще каже на Микаела. В този ден той ще нападне пръв.
Микаела е изцяло погълната от предаването. Накрая Джейсън не издържа.
