животът в гонадата съвсем не е ад. Нима сега не съществува „хомо гонадус“ — спокоен, приспособен, напълно удовлетворен човек.
Всички тези въпроси той смята да изследва интензивно, преди да напише книгата. Но колко е трудно, колко безкрайно трудно е да улови нюансите от гледна точка на съвременния човек.
Джейсън се опитва да разбере шума, повдигнат в древния свят по повод на пренаселеността. Разбира се, той знае, че човечеството би могло много бързо да запълни цялата планета, ако продължи да се разпространява хоризонтално. Но защо са били толкова разтревожени от бъдещето? Не са ли могли да видят преимуществата на вертикалния начин на живот!
„Не, не! Само така изглежда — казва си той — Те не са виждали тази възможност. Вместо това са си говорили за ограничаване на раждаемостта. Нима не са виждали, че такова ограничение може да се постигне само от тоталитарен режим? Вие ще кажете, че ние имаме репресивно общество. Но какво общество бихте построили вие, ако не се бяха развили гонадите?“
Гласът на древния човек отговаря:
„Ние по-скоро бихме предпочели ограничение на раждаемостта и пълна свобода във всичко друго. Вие сте оставили свободата на размножаване, но това ви е струвало всички други свободи. Нима не виждате? …“
„Вие не виждате — възразява Джейсън, — че обществото трябва да поддържа своя импулс, използвайки даденото му от бога плодородие. Ние сме намерили начин да обезпечим за всеки на Земята жилище, да поддържаме популация, която е десет, а може би и двадесет пъти по-голяма от тази, която се е смятала за максимална. А тези милиарди животи, които никога не биха се появили на бял свят при вашата система? Нима това не е ултимативно потискане, не е забрана за живот?“
„А нравствено ли е да им се позволи да съществуват, ако най-доброто, на което могат да разчитат, е кутийка в кутията?“
„Аз не виждам дефекти в нашия живот. Ние виждаме осъществяване на желанията си във взаимодействие с човешката среда. Защо ми е да пътувам в Китай или в Африка за удоволствие, ако мога да ги намеря в рамките на едно здание? Във ваши дни са пътували всички, а днес — никой. Кое общество е по- стабилно? Кое е по-щастливо?“
„А кое е по-хуманно? Нима не е в нашата природа да търсим, да се борим, да получаваме?“
„А вътрешното търсене? А изследването на вътрешния живот?“
„Нима не виждате?…“
„Не, вие не виждате…“
„Ако само бяхте чули…“
„Ако вие бяхте чули…“
Но Джейсън не вижда. Не вижда и представителят на древния свят. И никой от тях няма да чуе. Между тях няма контакт. Още един унил ден губи Джейсън, борейки се със своя неподатлив материал. Когато вече се готви да си тръгва, си спомня за записките, които направи предишната нощ. В новите опити да навлезе в изчезналото общество той ще изучи древните полови отношения.
Джейсън изключва своите апарати. Кубчетата ще го чакат на масата, когато утре отново се върне в кабинета си.
Той се връща вкъщи, при Микаела.
2
Тази вечер Квиведо имат гости: Майкъл — брат близнак на Микаела, и неговата жена Стесин. Майкъл е програмист, той и Стесин живеят в Единбург, на 704-тия етаж. Джейсън счита компанията им очарователна, макар че изумителното сходство между шурея му и Микаела сега го вълнува и тревожи. Майкъл обича да носи коси до раменете и е само с един сантиметър по-висок от стройната си сестра. Те, разбира се, са само разнояйчни близнаци, но въпреки всичко чертите им са почти идентични. Те даже се мръщят или дразнещо се усмихват в едно и също време. Джейсън трудно ги различава, докато не застанат един до друг. Те даже застават по еднакъв начин, отметнали глави назад. И тъй като гръдта на Микаела не е висока, има възможност да ги объркаш в профил и даже в анфас.
Сега Джейсън чувства полово влечение към шурея си. Това е естествено, като се има предвид физическото въздействие, което Микаела оказва на мъжа си.
Гледайки през цялата стая полуобърната към него Микаела, нейния гол и гладък гръб, малките полукълба на гърдите й, появяващи се под ръката й когато се протяга към нишата на информтера, той изпитва настоятелна необходимост да отиде при нея и да я погали.
„А ако това беше Майкъл? И ако, прокарвайки ръка по гърдите, открие, че те са равни и твърди? А ако те паднат страстно сплетени и неговата ръка, плъзгаща се по бедрата не открие възбуждащата скрита цепнатина, а свободно висящата мъжка плът? Да я… го обърне? Да раздели двете бели мускулести части?…“ Въображението на Джейсън се развихря. Само в лекомислените и грубовати дни на детството си той не подбираше половите си контакти, в това число и със своя пол. Не, не, той няма да си позволи това. В гонадата, където всичко е еднакво позволено, наказание за такива неща, разбира се, нямаше. Много го правеха. И по всичко личеше, че Майкъл също. Ако Джейсън поиска Майкъл, трябва само да го помоли. Да се отказва, е грях. Но той няма да го помоли. Джейсън с всички сили се бори с изкушението.
„Не е добре един мъж толкова да прилича на жена ми. Дяволско видение. Но защо толкова силно му се съпротивлявам? Ако го искам, защо да не го взема? Но не. Ако наистина исках… Не, това е необяснима тяга — само отзвук на желанието към Микаела.“
Но фантазията му отново се разиграва… Той и Майкъл — страстно оплетени: полуразтворени и притиснати устни… Видението е толкова ярко, че Джейсън става рязко, като при това обръща чашата вино, донесено от Стесин, и в същото време, докато Стесин с ловко движение подхваща чашата, той прекосява стаята, зашеметен от острата издатина, издуваща плътните му зелени със златно шорти. Той се приближава към Микаела и поставя дланта си върху една от гърдите й. Зърното й е меко. Той се притиска към Микаела, захапвайки леко шията й. Микаела приема равнодушно тези знаци на внимание и не спира програмирането на обеда. Но когато той, все още в безразсъдство промъква лявата си ръка под саронга й, преминава по корема и по слабините, тя недоволно раздвижва бедра и сърдито шепне:
— Стига! Не пред гостите…
В изстъпление той намира ароматните благовония и ги предлага на всички. Стесин отказва — тя е бременна. Пухкаво, приятно момиче, благодушно и лекомислено…
Джейсън смръква дълбоко и чувства вътрешно облекчение. Сега той може да погледне Майкъл, без да рискува да стане жертва на неестественото си влечение. Но грешните мисли още не са го напуснали.
„Подозира ли Майкъл нещо? Интересно как би реагирал, може би ще се посмее, ако му разкажа? А ако той ме помоли да се отдам, какво бих направил?“
Джейсън смръква още веднъж и роякът жужащи мисли се разсейва.
След малко обаче отново го овладява вълнуваща фантазия. Той вижда разтворените крака на Микаела, които се показват изпод лежащото, рязко клатещо се тяло на Майкъл; вижда детското, развълнувано лице, поглеждащо зад движещите се плещи.
Те чудесно са си прекарвали времето. Майкъл е първият, който я е познал. Може би на девет или на десет години. А може би и по-рано… Въображението му рисува картините на техните неловки експерименти. "Другия път аз ще се кача върху тебе, Майкъл. О… О-ооо! Така е значително по-дълбоко… Мислиш ли, че го правим както трябва?… Хайде да опитаме по друг начин. Сложи си ръката тук… Целуни ме пак. Така… Ох, боли! О-о!… Така… чудесно… Така… така… още малко… още… о-ооооо!…
Да, чудесно са си прекарвали времето.
— Какво има, Джейсън? — достига до него гласът на Микаела. — Изглеждаш като пиян.
С усилие на волята Джейсън се заставя да излезе от транса. Ръцете му треперят. Още едно дръпване. Не се случва толкова често да изпуши три парчета до обед.
Микаела е приготвила разкошен пир. Протеинови бифтеци, салата от кореноплоди, пищен пудинг, сосове, рибена супа. Нищо рекомбинирано или отчасти синтетично. Следващите две седмици ще им се наложи да се хранят по-ограничено, докато не покрият дефицита в своя бюджет. Джейсън скрива раздразнението си. Майкъл винаги яде много, когато е у тях. А Майкъл е тук най-малко пет пъти в годината и
