кубе, се заизкачваха по тях.
— Знаете ли арабската легенда за това място, млади Жан?
Андре дьо Монбар, якият бургундски воин, роден на брега на река Армансон, прошепна това на Жан от Авалон, докато се приближаваха до Райската врата в северния край. Изненадан, рицарят поклати глава.
— Боже мой! — изръмжа Дьо Монбар, сдържайки гръмкия си глас. — Не сте ли излизали от дупката си през цялото това време? Копаете ли, копаете, само това ли правите?
— Не, но…
— Няма прошка! Трябва да знаете, че при първото си идване в Йерусалим — по време на кръстоносния поход през 1099 година, самият граф Хуго бе единственият християнин, който си направи труда да провери дали легендата, разказваща, че пророкът Мохамед е бил точно тук само за една нощ, е вярна. За това сте чували, нали?
Жан от Авалон кимна.
Ниският и пълен бургундец жестикулираше до него като смахнат фавн. Вървейки приклекнал и съскайки като змия, той му обясни, че сарацините вярвали, че Пророкът дошъл в Йерусалим, като прелетял от Мека на гърба на вълшебно магаре, което нарекъл Ал Барак, ще рече „светкавица“. Страшно ездитно животно с огнена грива и блестящи очи, изпратено от самия Аллах.
— Светкавица ли? — Младежът облещи очи.
— Е — изкашля се Дьо Монбар, за да прочисти гърлото си, както правеха трубадурите във Франция, — малкото, което знам, е от разказите на кръстоносците: че по онова време Мохамед бил в много особено състояние, защото жена му Кандия, била умряла наскоро, както и чичо му Абу Талеб. Изглежда, че както скърбял една нощ, му се явил архангел Гавраил, облечен в туника от звезди, и го поканил да дойде тук. Какво ще кажете? Кожата му блестяла като мълния и никой не можел да го погледне в лицето, както не можел да погледне и магарето, за да не ослепее.
— И казал ли му защо иска да го отведе от Мека?
— Искал да му покаже нещо, което ще го утеши и ще му даде сили да довърши успешно мисията си. Да го убеди, че жена му и чичо му са по-живи от всякога в рая. И дори казват, че Гавраил го накарал да се качи заедно с него на гърба на Ал Барак и с това вълшебно животно дошли точно в този храм.
— В този?
Жан не можеше да се съвземе от изумление, заслушан в разказа на рицаря.
— Така е, млади приятелю — измърмори той. — Тук го чакали Аврам, Мойсей и Исус, за да го убедят, че той, любимият син от клана Хасим, е законен наследник и на голям род пророци.
— Изглежда, вярвате сляпо на тази история, Андре дьо Монбар.
Бургундецът, който говореше все така тихо, сякаш се страхуваше да не го чуят другите, спря на няколко крачки от стълбата, водеща нагоре към Скалата, и си пое дъх. Беше твърде дебел, за да говори, да скача, да слуша и да върви едновременно.
— Чудно! — изпъшка той. — Нищо не знаете! И представа си нямате за историята на това място, а сте тук с нас! Защо ви наеха?
Преди Жан от Авалон да успее дори да възрази на тези дръзки приказки, Дьо Монбар го спря.
— Не ми казвайте! Ще ви обясня всичко. Дали Мохамед е видял, или не е видял библейските патриарси и нашия Господ в този храм, всъщност не ни засяга. Това, което наистина е важно сега и което интересува нашия господар, графа, е какво е станало после с Пророка.
— После ли?
— Ами да! — изръмжа той. — И за това не сте чували, така ли?
Жан започваше да се чувства като истински глупак. Защо никой не му бе споменал за тези исторически случки, с които Андре дьо Монбар се перчеше? Може би се дължеше на дискретността, с която рицарите ветерани общуваха помежду си? А това не обясняваше ли и забраната за всеки от тях да влиза сам в Купола на Скалата, без изричното разрешение на Хуго де Пайен?
— Слушайте хубаво — продължи той с поверителен тон. Казват, че някой от небето спуснал над Скалата, която скоро ще видите, една стълба, цялата от светлина, и тя се забила в камъка, който тук наричат на Yaqub4. По нея Мохамед се качил на небето, избродил го нашир и длъж и се възхитил колко голямо и съвършено е Божието творение.
— И казвате, че тръгнал оттук на това пътешествие?
— Така е.
— А върнал ли се?
— Да, и то много помъдрял. И няма да си простя, скъпи ми братко, ако главната причина, заради която нашият господар, графът, ни свиква тук, не е нещо, свързано с тая стълба. След кръстоносния поход той се върна във Франция, но възложи на Хуго де Пайен да продължи да проучва тази легенда и да открие стълбата.
Жан от Авалон изкачи с три-четири скока стълбите под колонадата, които арабите наричаха mawazen („везните“), и стигна на един дъх до Райската врата. Под внушителния й праг в тюркоазено и черно един от сержантите на Ордена му подаде запалена факла. А после и на рицаря от Монбар. Двамата бяха последните пристигнали.
— Виждате ли я? — рече му троснато бургундецът още щом пристъпиха в сумрака на това впечатляващо осмоъгълно помещение.
— Какво да видя?
— Скалата! Какво друго? Вляво от вас е. Този коридор с колоните е само една галерия, опасваща единствената част от хълма Мория, която е под открито небе. За евреите това е изначалната скала, около която Господ създава света, на нея Аврам едва не жертва сина си Исак и пак тук внук му Яков получава видението със Scala Dei, по която видял да се изкачват и да слизат безброй ангели.
Жан изсумтя от изумление.
— Не знам само — поколеба се Дьо Монбар — защо това място е затворено от години за нашите рицари.
— По-красиво е, отколкото смятах.
— Така е.
Докато ехото от последните им думи заглъхваше сред мраморните орнаменти и скъпоценните камъни наоколо, Хуго де Пайен, застанал начело на групата, им показа с внушителен жест посоката и целта. Това беше нищо и никаква дупка на пода в югоизточния край на Скалата, в която едва се провиждаха груби стъпала, изсечени с длето. Стъпалата се губеха надолу, а в дъното, в края на някакъв къс и тесен коридор, се долавяше приятно оранжево сияние.
Минаха по него, без да се колебаят.
В другия край ги чакаше прав и с нетърпение графът на Шампания. Мъж, надхвърлил петдесетте, със сурово лице, кафяви очи и голям гърбав нос, надвиснал над сивата му брада, Хуго дьо Шампан бе облечен в дреха до кръста и снежнобели тесни панталони.
— Заповядайте, заповядайте, братя, в изначалната пещера, в axis mundi5 на християнството — подкани ги той. — Загърбете всички предразсъдъци и нека духът на Истината проникне във вас.
До него, също прав, с голям ръкописен екземпляр на Библията в ръце, стоеше един капелан от свитата му. Беше млад момък, подстриган като цистерцианец, когото никой от рицарите не бе виждал досега в Дома на Ордена или на капитулите тези дни.
Щом Хуго де Пайен влезе в недовършената крипта след Жан от Авалон, свещеникът разбра, че церемонията трябва да започне.
— Всички сме тук — обяви графът. — Мъдрият, талантливият, хитрият, храбрият, богобоязливият, лудият, великодушният, вълшебникът и незнаещият. И така, нека отворим пътя към Всевишния.
И като каза това, вдигна показалеца на десницата си, давайки знак на свещеника, че церемонията може да започне.
— Текст от свещената книга Битие, двайсет и осма глава — изрече той, докато рицарите машинално се кръстеха. „Иаков пък излезе от Вирсавия и отиде в Харан, и стигна до едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло. И взе един от камъните на онова място, подложи си го за
