възглавница и легна на онова място. И видя сън: ето, стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“.
Андре дьо Монбар намигна на Жан, който бе застанал точно срещу него. И Жан скоро разбра защо.
— Продължете, отче — заповяда графът.
— „И ето, Господ стои отгоре на нея и говори: Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраама и Бог на Исаака. Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена; и ето, Аз съм с тебе, и ще те запазя навред където и да отидеш; и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал. Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни! И даде Иаков оброк.“
— Слава на Господа — отвърнаха другите.
Докато капеланът затваряше тържествено Библията и увиваше книгата в снежнобяло ленено платно, графът на Шампания пристъпи напред и застана в средата на залата. Като целуна сребърния кръст, който висеше на врата на свещеника, и прегъна коляно пред дарохранителницата с Христовото тяло, която бе заповядал да донесат малко преди това в пещерата, той отправи поглед към рицарите.
— Виждате ли тази плоча на пода?
Под нозете на господаря им наистина имаше една плочка двайсет на двайсет сантиметра, много малка, без никакъв знак, гравиран върху нея.
— Това е мястото, където според Библията стои стълбата, която Яков вижда — обясни той. — Същото място, където цар Давид съгражда първия жертвеник на Господа, след като съгрешава тежко пред Него от гордост. Той е царят, заповядал на Иоава и цялата му войска да преброят народа на Израил, като по този начин се усъмнил в думата, дадена от Господ на Яков, когато му обещава: „потомството ти ще бъде като земния пясък“.
Хуго дьо Шампан погледна сериозните лица на своите хора и продължи:
— Не разбирате ли? Първо Яков, а после и Давид се молят точно на това място и точно тук на бащата на мъдрия Соломон се явява небесна войска, която слиза по друга стълба от светлина и му показва каква сграда трябва да построи, за да опази тази врата към небето. Вие сте пред Вратата! На Прага на небето! Umbilicus mundi6, който свързва този свят с другия!
— И Мохамед е видял тази стълба, господарю — осмели се да прекъсне графа Жан от Авалон, почти скрит зад широките плещи на фламандеца Пайен дьо Мондидие.
— Така е, млади Авалон. И в известен смисъл всички вие сте тук по тази причина. Когато преди четиристотин години сарацините завземат тази земя и издигат върху Скалата на хълма Мория такава странна джамия, те са знаели, че зад каменните й стени затварят тайната на Стълбата. А по време на обсадата на Антиохия, по пътя за Сирия, открих страшната истина.
— Страшна истина ли? Какво искате да кажете, господарю?
Граф Хуго извърна глава и впи поглед в суровото лице на верния Годфроа. Великанът, скръстил ръце на гърдите си като някой пантократор, готов да раздава правосъдие, го гледаше в очакване.
— Вие бяхте там с мен, не помните ли вече?
— Така е, господарю. Но не останах при вас през цялото време — възрази той, — защото оглавих един от ескадроните, които пазеха източната част на града по време на деветмесечната ни обсада.
— Разбирам. Значи сте отсъствали при разговора, който имах с един от сарацинските шейхове, дошли да преговарят за мир с войските ни. Казваше се Абдул ел Макриси и дойде в палатката ми, придружен от един стар турчин, преводач, който ни обясни, на мен и на принц Бохемунд, колко опасно е да продължаваме обсадата на града им.
— Опасно ли? Дръзнал е да ви заплашва в собствения ви лагер?
— Не, верни ми Сент Омер. Този мъдър мюсюлманин дойде да ме предупреди, че Антиохия е една от крепостите, пазещи пътя към някакво прокълнато място, което ние, кръстоносците, трябвало да избягваме на всяка цена. Това била една от седемте кули, които самият Дявол наредил да построят между Азия и Африка, издигайки ги в отдалечени райони — като Месопотамия или окрайнините на Ниневия. Ел Макриси ни обясни, че тези кули са в ръцете на последователите на един халиф на име Йезид — враг на неговия султан, които защитавали Луцифер и доброто, което той правел за хората.
— Защитавали са Луцифер?
— Колкото и невероятно да е — да. Тези йезидийци смятат, че той е единственият ангел, дръзнал да задава въпроси на гневния и суров Бог на юдеите или на Пророка.
— А „страшната истина“, за която говорите?
— Ел Макриси ни довери, че една от тези кули за проникване в ада е издигната в Йерусалим точно на това място. Увери ни, че турците са завзели града с тайното намерение да запечатат тази врата завинаги, и предсказа, че ако ги прогоним оттук, както и стана, ще трябва да поемем отговорността за създаването на ново поколение пазители на Вратата. В противен случай Злото ще се върне отново през нея. Освен това ни бе казано, че на Запад ще се отворят поне още седем врати и наш дълг е да ги запечатаме завинаги.
— И какво стана? — запита Жан от Авалон, който от известно време слушаше, слисан.
— Не обърнахме внимание. След като обсъдихме някои неща, завзехме Антиохия с помощта на един предател, който ни спусна въжета и стълби от една от бойниците на крепостната стена, и щом влязохме, избихме до крак всичките му жители. Божията справедливост биде въздадена безмилостно и без отдих за двайсет и четири часа. Мечовете ни не пожалиха старци, жени, деца или войници и в края на втория ден всичката турска кръв на Антиохия течеше по улиците. Така затрихме и подробностите за Кулите на Дявола, за които успяхме да узнаем само, че са разположени на земята във формата на небесната Голяма кола7.
— А после?
— После дойдохме в Йерусалим и се уверихме, че предупреждението на Ел Макриси е съвсем реално. Страшната истина беше жива. Жива! Разбирате ли?
Графът притвори очи, преди да продължи:
— Когато дойдох тук, осъзнах отговорността, която пада върху плещите ми. И тогава, както днес, беше 23 декември и аз реших точно тук да създам Ордена, на който принадлежите, и да поема отговорността, защото не се вслушах в онзи мъдър шейх.
— Тогава — прекъсна го Годфроа — всъщност нашата мисия не е да охраняваме пътищата на поклонниците, а да пазим Вратата в края на този път.
— Вратите, Годфроа. Вратите.
SCALA DEI8
Жан от Авалон и осмината мъже, които бяха с графа на Шампания онова утро на Скалата, никога не разбраха какво точно се случи след това. Беше нещо, което едва когато обмислиха далеч от Йерусалим, изпълнявайки възложената им мисия, приеха като събитие, подготвено най-старателно от техния господар.
Ето как стана. След оскъдните обяснения за местонахождението на Кулите на Дявола владетелят на Шампания нареди любезно на своя капелан да повика някои слуги, които стояха на пост край святата пещера. Даде им точни указания, които никой от нас не чу, а после се върна при рицарите и свещената служба продължи.
И така, докато воините огласяха гръмко помещението, пеейки Spiritus Domini Replevit Orbem Terrarum („Цялата земя е пропита с Божия дух“), половин дузина младежи, облечени в дрехи с ярки цветове, поставиха до всеки от воините по една красива каменна чаша. Наляха в тях освежаващо ароматно вино и след туй се оттеглиха безмълвно нагоре по стълбата.
— Пийте от Христовата кръв, братя, и се закълнете, че ще се борите срещу Лукавия с меч в ръка за опазването на Божията стълба — рече графът, като вдигна чаша и докосна ниския таван на пещерата.
Рицарите направиха същото. Чукнаха камък о камък и отпиха три-четири пъти от сладкото вино. А после
