когато той звънеше на „свети Матей“. Никога не си го беше представял такъв.
— Самоубил се е? — разтревожи се Балди. — Santa Madonna! И по кое време стана това?
— Към пет следобед — отвърна другият, опечален. — Точно го съобщават в новините по радиото.
— А вие… видяхте ли го?
— Е — усмихна се монахът, показвайки проядените си зъби, чух само тъп удар и като погледнах, го видях с разцепена глава сред локва кръв. Мисля, че умря начаса.
— Господ да се смили над него — прекръсти се Балди. — А кажете, знаете ли кой беше?
— Разбира се, отче. Луиджи Корсо. Свещеник, професор и писател. Блестяща личност. Познавахте ли го?
Балди пребледня.
— Ние сме… бяхме стари приятели — поправи се той. „Свети Лука“ приглади сребристите си коси, сякаш това щеше да му помогне да мисли. — Сигурен ли сте, че отецът се е самоубил?
Изражението на портиера се промени. Той го изгледа мълком с черните си, почти демонски очи, мъчейки се да предугади намеренията на непознатия. Беше сигурен, че Корсо е бил сам в стаята си, когато се е хвърлил в двора. Последният му посетител си тръгнал поне четвърт час преди това. Да. Той смятал, че е самоубийство.
— Човече! — добави. — Полицията е горе, в стаята му, и се опитва да разбере как е станало. Може да питате тях, ако искате. Тук са повече от час, правят опис на вещите му и ми заръчаха да им прехвърлям всички обаждания за отеца. Мога да се обадя още сега и…
— Няма нужда — прекъсна го Балди. — Попитах само от любопитство… Но кажете ми, обясниха ли ви защо трябва да им прехвърляте обажданията?
— Просто рутина, казват.
— А, ясно.
— Отче — обърна се на свой ред портиерът към него някак тържествено, — вие сигурно знаете дали самоубийството е смъртен грях…
— По принцип е така.
— Тогава смятате ли, че Господ ще прости на отец Корсо?
Това го свари неподготвен.
— Само Той знае, синко.
Венецианецът се сбогува набързо, извърна се, намести очилата на носа си и се отдалечи нагоре по улицата. Ако в този момент бе получил юмрук в корема, не би усетил нищо. Новината съвсем го бе зашеметила. „Първият евангелист“ бе умрял час и половина преди срещата им. И най-лошото беше, че с него губеше единствената си опорна точка в Рим преди аудиенцията. Или почти. Мъртвият „светец“ беше единственият му приятел от екипа на Хроновизията. На другия, на „свети Йоан“, не можеше да се довери. Освен това самоубийството на Корсо бе станало точно когато някой от Ватикана бе решил да спре проекта. Някой, който може би знаеше колко се уважават Балди и Корсо.
Не беше ли това поредната му параноя за днес?
ГЛАВА 15
На следващия ден, 14 април.
Беше десет без десет сутринта. Така пишеше в полевия дневник на Карлос — бележник с коркови корици, в който той нахвърляше какво му се случва по пътя. Двамата с Хема бяха напуснали Лагуна в планините Камерос с намерението да се върнат по-скоро в Мадрид. Бяха си напълнили стомасите с хубава закуска и силно кафе, приготвени от стопанката им, и щяха да издържат, докато излезеха от лабиринта от второстепенни пътища и планински проходи. Поне така смятаха. Тогава не знаеха, че съдбата има други планове за тях. Планове, които скоро щяха да узнаят.
Един час след като напуснаха селото, Карлос и Хема разбраха, че нещо не е наред. Този път помислиха, че е заради мъглата. Дон Феликс ги бе предупредил. Каза им, че когато ниски облаци покрият билата на Камерос, е трудно да се ориентираш в планинските долини. На всичко отгоре тесният асфалтов път, по който се движеха, беше все още като проклета ледена пързалка. И при това положение да се движиш с повече от двайсет километра в час беше безумие.
От време на време Карлос бе принуден да спира колата, да вдига капака, за да охлади мотора, и да рита здравата всяка гума по един-два пъти, за да махне полепналия сняг.
— Е, къде останаха днес предчувствията ти?
Хема свали спокойно стъклото на прозореца си, преди да избълва въпроса. Подигравателната усмивка не бе слязла от лицето му от снощи. Никога досега не му се беше налагало да нощува в село с по-малко от сто жители, без хотел и ресторант, с бар, отворен само през лятото, и то в къщата на някаква осемдесетгодишна жена. Изглежда, му беше забавно, че в този час, спрели насред пустия път, чувайки само ехото от собствените си думи, отекващо в близките скали, положението им бе доста несигурно.
— Не се подигравай, Хема! Съдбата е като времето, променя се внезапно. За добро или за зло.
Още един ритник разклати колата.
— Днес обаче за зло…
Карлос не отговори.
Какво да му каже? Че е сгрешил ли? Че решението му да дойдат чак тук е било непрофесионално, плод на безразсъден импулс? Нима щеше да достави на Хема това удоволствие, та да продължи да му се подиграва през цялото пътуване?
Не. В никакъв случай.
За щастие предвиждането му за съдбата скоро щеше да се сбъдне: в разкъсалата се пред тях мъгла се очерта силуетът на пътна табела. Сякаш се беше приближила тихомълком да ги поздрави. Да им подаде ръка. Тя стоеше там, на някакви сто метра от тях, сочейки им кръстопът, който до този момент не биха могли да видят. Сякаш беше кадър от филм. Или видение. Но тя беше истинска. Може би най-истинското нещо, което бяха видели през цялата сутрин.
— Ами ако…?
Фотографът не довърши изречението.
Карлос се втурна към волана, подкара бавно плъзгащата се кола към пътния знак и там, пуснали отоплението докрай, успяха да разчетат табелата през предното стъкло. Краткият надпис с формата на стрелка гласеше:
Шосе № 122. Тарасона.
Журналистът изобщо не се поколеба. Зави наляво, пое по пътя, открил се пред него, и натисна весело газта.
Скоро щеше да види още нещо сред мъглата.
Всъщност стана за секунда. Нещо се мярна. За толкова време, колкото мозъкът на Карлос да схване надписа на друг знак. Той беше почти затънал в снега, килнат на една страна в канавката, но все още се държеше на алуминиевата си подпора. Надписът, съвсем прост, му подейства като електрически ток: бяха шест големи, черни и дебели букви, които му се сториха странно познати.
— Видя ли това?
Натисна така спирачката, че под колелата не остана сняг, а Хема се вкопчи в седалката.
— Да не си луд? — викна той. — Какво правиш?
— Питам те дали я видя — повтори Карлос, а пулсът му биеше лудо в гърлото.
— Да видя ли? Какво да видя? Табелата ли?
— Да, табелата. Прочете ли я?
— Какво значи това? — възмути се фотографът, като се освободи от предпазния колан и опипа торбата с фотоапаратите, проверявайки за нанесени щети. — Разбира се, че я прочетох. „Агреда“.
— Мили боже! — тръсна глава Карлос, невярващ на очите си. — Нима не разбираш? Не ти ли напомня нещо това име?
По физиономията на Хема личеше, че не схваща за какво става дума.
— За бога! Това е фамилията на монахинята!
Кръглото небръснато лице на фотографа се смръщи драматично.
