добитъка, похитиха жените ни и отровиха кладенците, хвърляйки в тях трупове.
Старецът се прокашля.
Споменът за онези страшни дни завладя събралите се. Разказът за случайните срещи, които техните деди бяха имали с група мъже от една испанска експедиция между 1598 и 1601 година, още всяваше ужас в равнините. Самият Гран Валпи се беше сражавал с тях. Всъщност воинът бе от малцината, направили впечатление на дон Хуан де Оняте — име, което индианците така и не можаха да изрекат правилно, — и единственият, който оцеля след изпитанията, на които той ги подложи. За щастие, когато Гран Валпи го убеди, че няма защо да търсят злато в тези земи, спечели не само мир за народа си, но и мястото на вожд, какъвто беше и сега.
Но страхът от завръщането на испанците не се заличи в създанието му.
— Убийци! Чуждоземците избиха нашите братя с магия! — викна някой от събралите се от другата страна на огъня.
— Загубихме три битки по различно време — измърмори друг. — Нищо не можехме да сторим.
Гран Валпи се, взря в лицата на тези смелчаци. Никой от тях не бе виждал сребристите брони на нашествениците. Никой не бе изпитал дълбокия страх, който изпита той, когато видя за пръв път конете на испанците. Не знаеха как мирише истинският ужас. Нито какъв е вкусът му. Но това можеше да се промени всеки момент.
Гран Валпи се вторачи в огъня, горящ в кивата, преди да продължи:
— Трябва да знаете, че тия чуждоземци скоро ще се върнат.
Всички занемяха пред тази заплаха.
— Снощи — продължи той — се появи знакът, който чаках със страх от толкоз време. Вече няма съмнение, че краят на нашия свят е близо. И искам да подготвите семействата си за това.
Сред присъстващите тутакси плъзна шепот.
— Хуан де Оняте ли идва? — запита някой.
Гран Валпи кимна. Само при спомена за това име му идеше да повърне.
— И какъв беше знакът, та нашият вожд е така сигурен?
Никвая, когото смятаха за един от най-опитните воини в племето, стана на крака, преди да зададе въпроса. Очите му бяха пълни с ужас. Той знаеше, че техните оръжия са безсилни пред тези на чуждоземните. Баща му бе загинал от изстрел с аркебуз, когато той бил само на годинка. Гран Валпи, който го бе видял да умира, отправи поглед към сина му.
— Сакмо, най-малкият ми син и баща на единствената ми внучка, е срещнал някого в Каньона на змията, край гробището.
— Някого ли? Кого, вожде?
— Била е една Майка на царевицата, една Чочмингуре. Спуснала се от небето, обвита в синя светлина, и му съобщила злокобна вест: че скоро в нашите земи ще дойдат бледолики чуждоземци и ще ни донесат един нов Бог.
— Духовете няма да позволят! — викна друг воин от дъното на кивота.
— Не могат да им попречат, синко. Вече не. Нашите духове от години ни предупреждават за това. Сега трябва да се погрижим да не се пролее кръвта на семействата ни.
— А можем ли да вярваме на Сакмо?
Гран Валпи вдигна поглед и се взря строго във воина, който стоеше все така прав.
— Той е кръв от кръвта ми, Никвая. И като мен вижда света на духовете. Но не ви казах, че срещата му съвпадна и с едно странно предчувствие, което самият аз имах същата привечер. — Воинът млъкна, пое си дъх и след туй продължи: — Бях потънал в размисъл пред нашия дух качила на същото онова място, когато дочух дълбоко в мен един глас, ясен като песента на коса, който ми говореше.
— Глас ли?
Един от водачите на племето, дребен индианец със зачервени от пясъчните бури очи, едва сподави думите си. Гран Валпи кимна:
— Гласът ме предупреди, че скоро нашият народ ще бъде споходен от велик дух. Ще дойде от отвъдното и ще го видят не само посветените, но и всеки, който прекара една нощ по време на отомкам под открито небе. И така и стана! Синът ми го видя!
Мъжът със зачервените очи не се сдържа и попита:
— Каза ли този дух защо идва?
— Не. — Гран Валпи прокара десница по пясъка бързо и силно. — Затуй ви повиках: като вожд на племето на Мъглата трябва да направя всичко, за да говоря с него. Трябва да чуя вестта и да предупредя хората какво ни чака.
— За да призовем този дух ли ни събра, вожде?
С поредния си въпрос Никвая привлече към себе си погледите на всички присъстващи в кивата.
— Точно така, синко. Отомкам ще свети над нас още осем дена. Имаме достатъчно време да подготвим обреда и да чакаме този син дух да се появи.
— Последният, който поведе обреда за призоваване на духа, беше Павати — воинът, вожд на племето преди теб. И той умря. Може да рискуваш живота си, като призовеш такова същество.
Предупреждението дойде от дъното на кивата. Друг старец, единственият, който по години и опит можеше да съперничи на Гран Валпи, се надигна и тръгна към центъра на помещението.
— Знам тази история, Зено — отвърна вождът. — И не се боя от смъртта. А ти?
Зено също нямаше какво да губи. Приближи се до малкия огън, тлеещ в центъра на кивата, и рече на висок глас, та всички да го чуят:
— Такава е волята на духовете, упорито старче. Ще ти помогнем в това изпитание, докъдето ни стигнат силите.
ГЛАВА 14
Когато отец Балди, или „свети Лука“, стигна до Виа дей Седиари, стана по-предпазлив. „Седиари“ е една от малките улички около Пантеона на Агрипа, до Вила „Мадама“, изпълнена почти винаги с туристи и любители на старини. И макар никой да не го бе виждал никога там, той искаше да е сигурен, че няма да бъде забелязан. Разговорът с „дрезгавия глас“ го беше изпълнил със съмнения.
Лош ден, да, господине.
След трийсет секунди Балди бе стигнал до целта си. На номер 10 имаше масивна сивкава сграда с каменна фасада, с широки дървени корнизи, малки прозорци и огромна врата, водеща към мрачен вътрешен двор.
От пръв поглед беше трудно да се разбере дали това бе блок с апартаменти, студентско общежитие или пансион за духовници. Още повече че две коли „Фиат Типо“ на римската Polizia бяха препречили входа.
Лицето на отец Балди помръкна. Полицаи? „Е, поне не е някой от черните ситроени на тайните служби — каза си той с облекчение. — Може да са тук за какво ли не. Спокойно“.
„Свети Лука“ се помъчи да се успокои.
Като събра малкото кураж, който му бе останал, той прекоси улицата и за секунди измина няколкото метра, делящи го от патрулните коли и сградата. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да открие малкото прозорче, гледащо към коридор, от което се процеждаше лъч светлина. Над него бе сложена табела с надпис „Резиденция Санта Джема“.
— Buona sera… Имате посещение! Случило ли се е нещо?
Като се направи на простодушен, отец Балди се прокашля, преди да зададе този въпрос. Бе надникнал в портиерната и вътре бе видял мъж на средна възраст с редки руси коси, с дълбоки бръчки по челото и липсващи зъби, облечен в кафеникавата сутана на францисканците. Монахът убиваше времето, слушайки раздрънкан транзистор.
— Да… — отвърна той, като намали звука на апарата. — Ако питате заради полицията, дойдоха, защото този следобед един от нашите обитатели се самоуби. Изглежда, се е хвърлил в двора от четвъртия етаж.
„Третият евангелист“ позна този глас. Беше на киселия мъж, който обикновено вдигаше телефона,
