— Ами… Вече ви споменах, че това е дълга история. А съм дала и клетва за конфиденциалност в армията. Не знам дали мога да ви кажа всичко.
— Военна ли сте?
Изумлението, изписано по лицето на психиатърката, й достави удоволствие. Така реагира и майка й, когато разбра. И изповедникът й. Може би затова Дженифър бе избегнала да спомене този факт, като попълваше личния си картон. Спомена само, че е художничка, без да уточнява други подробности. И всъщност това бе истината: откакто се върна от Италия, си правеше планове да отвори малко студио за живопис и да излага рисунките си.
— Военна ли? Не точно. Бях сътрудничка на Департамента по отбрана в един проект, работата, по който ми се отрази доста зле. Знаете как става, докторе: трябваше да подпиша клетва да не разкривам никакви подробности за дейността си. „Държавна измяна“, казаха.
— Но да отговаряте на въпросите ми не значи да разкривате подробности, скъпа. — Чертите на абаносовото лице на Линда Мейърс се изостриха. Тонът й стана строг, — И аз съм длъжна да пазя тайната на пациентите си. Нищо от това, което ще говорим в тази стая, няма да излезе оттук.
— Може би не е важно за разтълкуването на сънищата ми…
— Това би трябвало да преценя аз. Не мислите ли? А сега, моля, обяснете ми защо трябваше да напуснете Съединените щати заради работата си.
ГЛАВА 10
Рим
В същия момент, на малко повече от десет хиляди километра от Лос Анджелис, Вечният град се задъхваше, както винаги, от трафика привечер. С идването на пролетта вече бяха настъпили първите меки следобеди за тази година и с всеки ден слънцето грееше все по-дълго и лениво.
Джузепе Балди дори не го забелязваше. Беше взел влака за Рим на гара Санта Лучия и сега, шест часа по-късно, прекосяваше площад „Свети Петър“ забързан, без да обръща внимание на безценната гледка на града. Нямаше и минута за губене.
Планът на венецианеца беше прост. Никой не можеше да предположи, че там, при внушителния египетски обелиск, издигнат от Доменико Фонтана в сърцето на Ватиканската държава, ще бъде нарушен основният протокол на „четиримата евангелисти“. Или на „светците“, както би казал портиерът на „Сан Джорджо“.
В този елитен научен екип имаше едно категорично правило: никога, при никакви обстоятелства, двама „евангелисти“ — това са отговорниците на четирите групи, включени в работната програма — не могат да се срещат в отсъствието на координатора „свети Йоан“, на научните съветници на Светия отец или на специален комитет, учреден за целта. По този начин се стремяха да гарантират верността им към проекта и да ограничат вътрешния натиск от страна на разни клики или групировки.
Да не се срещат при никакви обстоятелства?
А Балди, стриктен почитател на реда, сякаш нямаше угризения на съвестта за този „голям грях“. Необходимостта да се срещне с отец Луиджи Корсо беше по-силна от желязната ватиканска дисциплина. Предчувстваше, че още не е закъснял. Че може да изясни с „първия евангелист“ някои неща, преди да се яви на аудиенцията, на която бе извикан спешно. Балди беше сигурен, че „свети Матей“ разполага с повече информация за Хроновизията; със сведения, които по някаква причина никой не бе пожелал или успял да сподели с него след срещата му с испанския журналист и които може би щяха да му помогнат да се справи успешно с надвисналата над него заплаха за дисциплинарно наказание.
Докато подминаваше колонадата на Бернини, бе обсебен от някакво мрачно чувство: защо Светата инквизиция се бе заинтересувала изведнъж от проучванията на отец Корсо и на екипа в Рим и бе решила да ги прекрати? Какво бе открил „свети Матей“ в лабораториите, което да предизвика такава внезапна промяна?
Във влака за Рим Балди се помъчи да намери отговорите, препрочитайки последния доклад на „свети Матей“. Напразно. Нито там, нито в писмата на „свети Марко“ и на „свети Йоан“ откри причините за конфликта. Когато тези писма са били изпратени, нито отец Корсо, нито останалите „евангелисти“ са подозирали изобщо опасността от възбрана на проекта от страна на IOE.
Налагаше се значи да наруши правилото за срещите.
Докато заобикаляше сергиите за пощенски картички, разхладителни напитки, възпоминателни плакети и сладолед и си проправяше път към обелиска, Балди внимаваше много. Не искаше никой да попречи на срещата му със „свети Матей“. Беше се погрижил и за най-малките подробности: дори телеграмата, с която насрочи срещата с Корсо, беше най-прецизно шифрирана.
„Спокойно — повтаряше си. — Всичко ще бъде наред“.
Не можеше да отрече очевидното: беше много нервен. Започваше да си мисли, не без известно основание, че писмото, което получи от Държавната канцелария да се яви в Рим, и намесата в работата на отец Корсо бяха може би първите стъпки от някакъв лов на вещици срещу „евангелистите“. Това параноя ли беше?
Не можа да го преодолее. Като наближи обелиска, усети тръпки по гърба си. Това беше мястото на срещата и точният час. Вече всичко бе наред.
Дали?
Дали „свети Матей“ бе получил телеграмата? И най-вече, беше ли я разбрал? Дали и той бе готов да наруши закон номер едно на проекта? А имаше и нещо още по-лошо: дали Корсо не го беше издал в стремежа си да получи благоволението на новите отговорници за Хроновизията?
С приближаването си до мястото „свети Лука“ намали предпазливо крачка. Реши да седне и да чака, облегнат на един от каменните пилони до обелиска. Корсо трябваше да се появи всеки момент.
Той преглътна.
С всяка минута закъснение нови неизвестни терзаеха отец Балди: щеше ли да познае „свети Матей“ след толкова години? Дали той не беше сред свещениците, които минаваха в този момент по площад „Свети Петър“ по посока на базиликата?
— Боже господи!
Неспокоен, той погледна часовника си: 18,30 часът. „Точният час — помисли си. — Въпрос на минути е“.
От мястото, където се намираше, бенедиктинецът можеше да огледа всеки, който минаваше по площадката пред входа и слизаше по стълбите. Там стояха с издължени лица четирима sampietrini, с пищните си старовремски униформи, въоръжени с алебарди от стомана и дърво. Те пазеха известната Арко деле Кампане — главния вход към Ватиканската държава. „Ех, вярната швейцарска гвардия, от която никой папа не пожела да се откаже“, рече си „третият евангелист“.
Забеляза и присъствието на carabinieri сред туристите и дори се загледа в групите от чуждестранни студенти, които се възхищаваха на красивата колонада или на солидния обелиск.
Но нито следа от „свети Матей“.
— Проклетият римски трафик! — възмути се Балди.
Странна работа: той, който идваше от Венеция, бе стигнал навреме за срещата, а колегата му, който живееше в един квартал в центъра на Рим, закъсняваше. Корсо беше и писател. Дали не се е залисал пред пишещата си машина?
В 18,43 часа Балди стоеше там, все още прав и озадачен.
Чакането започваше да става непоносимо.
— Ако не можеше да дойде по това време, трябваше да ми го каже — измърмори. — Освен ако…
За „свети Лука“ неточността бе по-лоша от който и да е смъртен грях. Не прощаваше никому: нито на студентите си в консерваторията, нито на братята в манастира…, а още по-малко на приятелите. Смяташе, че Господ ни праща на земята с хронометър с обратно броене за отреденото ни време и затова беше обида към Всевишния да го прахосваме в чакане.
„Ако нечестивците от тайните служби са хванали телеграмата ми… вече щях да съм задържан — успокои се той, като се сети за най-лошото. — Трябва да има друга причина за закъснението“.
