съседното легло, със зачервени от вечерята и доброто вино бузи.
— Върви по дяволите, Хема!
ГЛАВА 12
По същото време, но на брега на Тихия океан, сеансът на доктор Мейърс продължаваше повече от обикновеното. И се проточи до часа за вечеря. Дългият разказ на пациентката й я накара да й отпусне още малко време в края на деня. Това беше времето, което тя използваше, за да преглежда картони и да подготвя сеансите за следващия ден. Но Дженифър Нарейди искаше да се отърве по-бързо от бремето си; беше се появила в кабинета й, готова да говори, словоохотлива, а това не бе характерно за нея.
Залезът, който се виждаше от работната маса на психиатърката, беше прекрасен. Жълти и охрови тонове окъпаха за минути статуетките от мрамор и дърво от африканския интериор. Дженифър седеше срещу нея със сок и минерална вода пред себе си и гледаше с удоволствие как финансовият район започва постепенно да гасне.
Пациентката й благодари за направеното изключение. За първи път от много време тя нямаше търпение да разкрие чувствата си пред някого.
Тази крехка жена с дълбоки зелени очи бе имала бурен вътрешен живот, в който малко хора бяха взели участие. Живот, белязан от вълнения, които я бяха откъснали от света, но същевременно бяха изградили у нея един много особен характер.
Дженифър Нарейди бе родена във Вашингтон. Родителите й — евангелистки пастор с немско потекло и мексиканка от границата, внучка на магьосник навахо от Аризона — й бяха осигурили спокойно детство до навършването на шестнайсет години. На тази възраст, докато обмисляла в кой университет да учи, се появили проблемите: започнала да има предчувствия, свързани с приятелите й в института или с близки роднини. Конкретни, верни предчувствия, които не успявала изобщо да овладее. Често предвиждала разни неприятности вкъщи, скандали или малки драми между хора, които обичала. „Виждала“ ги, щом затворела очи. Или когато дремвала след хранене. В началото не се колебаела да говори за виденията си на хората, за които се отнасяли, но когато те започнали наистина да се сбъдват, си спечелила славата на вещица. Приятелите започнали да я отбягват, да не я канят на събирания или на кино. И постепенно тя станала мълчалива и самотна. Скоро мечтата й за университет останала на втори план и Дженифър започнала да търси отговори за това, което ставало с нея. Напразно.
Нещата се влошили в деня, когато сънувала убийството на Клайв Браун, учителя й по математика в последния курс. Браун бил любимият й учител. Този червенокос ирландец с изискани маниери влизал в клас винаги с папийонка и сако на райета. Бил строг, но добродушен. В нощта преди последните изпити Дженифър сънувала ужасен кошмар: видяла как синята папийонка на учителя била изтръгната от врата му с нещо остро. Било тъмно. Мястото приличало на запустял паркинг край някакво баскетболно игрище. Но нямало достатъчно ясни подробности, за да го познае. Била сигурна обаче, че след картината със захвърлената папийонка един широкоплещест мъж с рядка коса нанесъл силен удар на Браун в корема. Уплашила се, като видяла как учителят й пада на колене, виейки от болка, и как без никакво предупреждение бива застрелян в тила. Браун нямал време дори да види оръжието. Просто бил застрелян в гръб, а сънят на Дженифър започнал да избледнява.
Тази картина я ужасила. Колебала се много дали да разкаже това на учителя си, но след изпита изчакала Браун да събере нещата си в аулата и се приближила до него, докато отивал към учителската стая. И Маги Сеймур, шефката по учебни занятия, чула разговора, но никой от двамата не обърнал голямо внимание на съня й. „Това е просто кошмар — казали. — Понякога изпитите ни правят лоши шеги, Джени“.
Когато на другия ден трупът на Клайв Браун бил открит, проснат на паркинга на един от супермаркетите „Александрия“, близо до дома й, госпожа Сеймур разказала подробно на вашингтонската полиция знаменателния сън на ученичката си. Всичко съвпадало с разказа й: изстрелът в тила, захвърлената папийонка и дори мрачното баскетболно игрище.
И от този ден животът на Дженифър Нарейди се променил завинаги.
Странно защо, но накрая я разпитвали в някакъв кабинет на военните в намиращия се наблизо Форт Мийд. И през септември 1984 година един полковник от разузнаването на име Лиъм Стъбълбайн я наел да участва в секретна програма „от изключително значение за националната сигурност“, както казал. Проектът, с кодово име Старгейт (или Врата към звездите), бил нов опит за използването в шпионажа на хора с изявени ясновидски дарби за предотвратяване на военни или терористични действия от враговете на Съединените щати. Но те никога не използвали термина „ясновидство“, а по-съвременния евфемизъм: „далечно виждане“.
За развитието на този проект Форт Мийд получил щедри субсидии от специалните фондове и част от усилията били насочени в търсенето на лица с необичайни „психични дарби“. Като тези на Дженифър. И така, в продължение на почти шест години, я подложили на всякакъв вид изследвания и експерименти, за да изпитат екстрасензорните й способности. Всъщност, благодарение на тези опити, успели да открият убиеца на Клайв Браун и да го осъдят.
Но този успех бил присъда и за самата нея. Дженифър Нарейди нямало да се отърве никога от сянката на Националната служба за сигурност и от Департамента по отбраната. Получила чин лейтенант. Но под постоянното наблюдение на службите се чувствала уязвима, изпаднала в депресия, която скоро се изразила в низ от странни сънища, в които тази мистериозна „синя дама“ се появявала на съвсем непознати за нея места.
Били необикновени сънища. Сякаш съзнанието й се връщало по някакъв начин назад във времето и самата тя можела да присъства на древни събития, които започвали винаги със специално обозначени географско място и дата…
ГЛАВА 13
Гран Кивира, Ню Мексико Лятото на 1629 г.
Когато отомкам — трите поредни звезди от съзвездието Орион, се появиха над селото, Гран Валпи, вождът на племето на Мъглата, свика водачите на групата си на таен съвет в нивата. Това кръгло помещение, изровено в земята и покрито с дървен покрив, поддържан от „четирите колони, на които се държи светът“, никога не бе било така препълнено.
Преди да слязат в него, съветниците хвърлиха последен поглед към хоризонта по посока на Каньона на змията. Бяха дочули слуховете за случилото се там. Затова Гран Валпи ги бе свикал да им обясни някои неща. Но и за да ги помоли да му помогнат.
В уречения час десетимата племенни водачи се настаниха на пясъка в помещението. Гран Валпи беше готов да говори пред тях. Лицето му бе сериозно, а видът му отговаряше като никога досега на името, което му бе дала майка му, когато се е родил: Гран Валпи значеше „висока планина“. И този стар воин беше висок като тотем. Освен това бръчките, набраздили лицето му, сега изглеждаха по-дълбоки от обикновено. Като вдлъбнатините на страшния каньон.
— Светът се променя бързо, братя на Мъглата — промълви той с гърлен глас, щом вратата на кивата се затвори над главите им.
Хората му закимаха единодушно. Обичайно застоялият въздух в кивата бе изпълнен с напрегнато очакване.
— Днес стават трийсет лета, откак получихме първия знак за тази промяна — продължи той. — Беше пак отомкам, ден като този, когато в равнините ни дойдоха огнените мъже. Малцина сме вече онези, които видяха ужаса от делата им.
Гран Валпи вдигна трепереща ръка към една съвършено кръгла дупка, отворена в тавана, от която се виждаха трите звезди от „пояса“ на Орион.
— Тези бледолики мъже, които носеха черупки като костенурките, неуязвими за стрелите ни и чиито ръце бълваха мълнии, донесоха много болка на гордия ни народ. Те подпалиха селищата ни, избиха
