Но успокоението му не трая дълго.
Точно в 18,55 часа „третият евангелист“ не издържа повече. Стана бързо и вперил поглед пред себе си, се отправи към един от изходите на площада. Прекоси Виа ди Порта Анджелика по посока на „Галерия Савели“ — големия магазин за сувенири в квартала, който вече затваряше врати, и потърси вътре обществен телефон на по-тихо място. Балди бе решил да разбере какво става.
Стана за минута. Колкото да намери лири и да набере номера на „първия евангелист“.
— Ако обичате, мога ли да говоря с отец Корсо?
Киселият мъжки глас, който отговаряше винаги на този телефон, му каза да изчака. Щом го прехвърли на друга линия, бързо вдигнаха слушалката.
— Да, моля… Кой звъни? — обади се дрезгав непознат глас.
— Хм… Вие не сте отец Корсо, мисля, че са сбъркали.
— Не, не са сбъркали. Отец Корсо… — Той се поколеба. — …не може да се обади сега. Кой сте вие?
— Един приятел.
Балди реши да опита и настоя пред строгия глас:
— Знаете ли дали е излязъл?
— Не, не. Тук е. Но кой го търси? — повтори дрезгавият глас. Венецианецът бе изненадан. Това упорство да разберат кой е не беше обичайно.
— А вие? Вие кой сте? И защо не дадете слушалката на отец Корсо?
— Казах ви, че не може да се обади.
— Добре, ще позвъня по-късно — отвърна той гневно. — След вечеря.
— Искате ли да му предам нещо?
— Кажете му само, че го е търсил… — Замисли се. — …третият евангелист.
— Третият евангели…
„Свети Лука“ затвори и излезе от магазина, без да изчака апаратът да му върне останалите монети; имаше нужда от чист въздух, за да си поеме дъх. „Какъв глупак!“, помисли си.
Но изведнъж Балди разбра, че нещо не беше наред. Щом Корсо имаше среща с него в шест и половина при обелиска на площад „Свети Петър“, би трябвало да излезе преди доста време от дома си… а оттам не само че не му отговориха направо: „излезе“, но и някакъв непознат упорито твърдеше, че Корсо не може да се обади, и всячески се опитваше да разбере кой го търси. Болен ли беше? Може би задържан? Но в такъв случай от кого?
Пак ли параноя?
Или просто още един знак, че „ловът“, от който се опасяваше, вече е започнал?
Главата на Балди щеше да се пръсне.
Нямаше друг изход: заради собствения си душевен мир трябваше да разреши лично този въпрос. И то веднага. Спрял насред улицата, той потърси нещо в малката папка, която носеше. Ровеше така, сякаш току-що я беше откраднал, докато не попадна на връзка писма, пристегнати с ластиче. Върху един от пликовете, този с последния доклад, бе написан с печатни букви адресът на „свети Матей“:
Св. Матей
Виа дей Седиари 10
Рим
— „Седиари“ ли? Не е далеч оттук — упъти го един карабинер.
— Мога ли да стигна пеш?
— Ще ви трябва половин час, но можете да го направите — усмихна се полицаят. — Продължете по Виа дела Кончилиационе до края на улицата, там завийте надясно и продължете до моста Виторио Емануеле II. Минете по него и тръгнете по големия булевард до края. Като стигнете площад „Ларго Tope Арджентина“ и видите руините на древноримски храмове, попитайте, наблизо е.
— Чудесно. Благодаря.
Разходката отне на отец Балди четирийсет и три минути. На няколко пъти той се спира по пътя, за да се увери, че върви в правилната посока, а спокойната красота на фонтаните на площад „Навона“, вече осветени в този час, и миризмите на апетитна паста, идващи от околните Trattorias, го изпълваха, напомняйки му, че е в Рим.
Все още не разбираше защо не можа да се свърже със „свети Матей“…, макар да започваше да се бои от най-лошото: ако не е заради IOE или римския трафик, логично беше, че не е отишъл на срещата, придържайки се към проклетия обет за послушание. Което би обяснило нежеланието му да говори по телефона.
Скоро щеше да разбере.
ГЛАВА 11
Планините Камерос, Испания
Отиването в Лагуна в планините Камерос заради Светата плащаница беше пълен провал. Селото, винаги пусто по това време на годината, посрещна Хема Хименес и Карлос Алберт с пълно безразличие. Сигурно никой от жителите му не знаеше, че името на селото се е появило тази сутрин в бюлетина на голяма осведомителна агенция. Какво значение можеше да има подобно събитие в този затънтен край на света? Тук единствената вест, достойна за внимание, бе, че е започнал да вали силно сняг, макар да беше средата на април, и още нямаше никакви признаци за настъпването на пролетта. Логично, затова поречието на Леса бе пусто и единственият признак на живот, който чужденците видяха, беше димът от четири-пет комина, виещ се към все така оловното небе.
За щастие журналистите намериха веднага енорийския свещеник. Казваше се Феликс Арондо. Откриха го на входа на църквата „Асунсион“10 — груба каменна постройка, издигаща се на най-високото място в селото, и веднага се сприятелиха с него. Дон Феликс беше едър мъж около петдесетте, сърдечен и жизнерадостен добряк, с нахлупено до ушите таке. И както се очакваше, тутакси се отзова на молбата на гостите. „Искате да видите реликвата ли? Ама разбира се, човече! Макар да не знам откъде им е дошло наум на журналистите, че е открита наскоро — измърмори, като се поотпусна. — От двайсет години съм в района и знам за нея от деня на пристигането си. Само че не я показваме никога, а тази Страстна седмица я изложихме за пръв път. Ще видите, прекрасна плащаница е“.
Журналистите го погледнаха косо. След миг щяха да разберат, че продължилото часове пътуване, завоите и лошото време — всичко е било напразно: кутията от червено кадифе, в която се пазеше платното, носеше точната дата на копието. „Хиляда седемстотин и деветдесета година — прочете свещеникът гордо, като извади кутията от един стар шкаф в сакристията. — Какво ще кажете? Не е зле, нали? От осемнайсети век е!“
Сякаш целият свят се сгромоляса върху Карлос.
Вече знаеше, че е изминал шестстотин километра на един дъх за нищо. Това платно с изрисувания лик на разпнатия беше изработено много по-късно от датата на предполагаемата фалшификация на Торинската плащаница и той не разполагаше с никаква история, с която да се върне в Мадрид. Освен това, заради бързането му, трябваше да продължат без вериги в снега, покрил пътищата с дебела и вече заледена бяла пелена. Целият пейзаж, който се виждаше от височината на църквата, беше бял, страшен.
— И ще продължи да вали цял следобед — пророкува дон Феликс с угрижено лице, докато сгъваше внимателно плащаницата. — Ще трябва да пренощувате тук. Утре, като се разтопи ледът, ще продължите по пътя си.
Така и стана.
Тази нощ дон Феликс им намери скромен подслон в една от селските къщи. Вечеряха лучена супа и наденица и като се умориха да говорят и да пият от доброто местно вино, домакинята им — старица на осемдесет и пет години, която живееше сама и преливаше от енергия, ги отведе до спалнята им. Там, треперейки от студ в тази стая със стени от дялан камък и със сламени дюшеци, Карлос си легна, галейки медальона, който му бе докарал тая беля.
— Какво? Още ли вярваш в предчувствията, приятел? — надсмя му се фотографът, завит до ушите на
