една известна певица. Успя дори много типично за него — да установи законите, които, както предполагаше, определяха поведението при тези инциденти. Карлос знаеше, че това е най-добрият начин да излезе от кризата: ако успееше да се приближи до свръхестественото и да го „капсулира“ в някаква рационална и научна визия, може би щеше да открие този неуловим Програмист и да успее да го интервюира. Някой ден… казваше си.
Но журналистът се надцени. Скоро се оказа, че проучването не е по силите му. Предвидените за списанието фондове се изчерпиха и работата замря.
Почувства, че се е провалил. Не беше успял. И Хема го знаеше.
— Щом беше така запален по това, защо го изостави?
Карлос го погледна с крайчеца на окото, намали скоростта, мина на трета и отвърна неохотно:
— Ще ти кажа, та да ме оставиш на мира. Заради два исторически факта. Смятах, че разполагам с нещо важно. Това бяха две древни истории за случки, подобни на тези, които събирах. Но не открих никаква следа за тях по време на проучването си. Накрая се убедих, че събирам градски фолклор без никакъв смисъл, и се отказах. Това достатъчно ли ти е?
— Я стига! Никога не си ми го казвал. Какви бяха тия случаи, дето те накараха да се откажеш?
— Не съм се отказал съвсем! — възрази той. — Първият беше с един испански войник през XVI век. Според легендата той бил изпратен в Манила, във Филипините, но мигом се озовал на площада в град Мексико…
— И кога станало това?
— Датата е почти единственото, което установих точно: на 25 октомври 1593 година.
Хема се размърда на мястото си. Момчето притежаваше необикновена памет за имена, цифри и места.
— Представяш ли си? Този копиеносец е прекосил петнайсет хиляди километра по суша и вода за няколко секунди и се е озовал на другия край на света, без изобщо да може да обясни как е станало.
— А вторият случай?
— Той е още по-впечатляващ: само четирийсет години след „полета“ на войника една испанска монахиня — на име Мария Хесус де Агреда, била разпитвана от Инквизицията заради честите й посещения в Ню Мексико. Била обвинена, че покръстила някои индиански племена край Рио Гранде, прелитайки незнайно как между Испания и Америка. Странното е, че в манастира й изобщо не забелязвали отсъствията й.
— Отивала и се връщала от Америка, когато си иска? Като по въздушен мост ли? — запита Хема, озадачен.
— Така изглежда. Любопитното е, че една обикновена монахиня, затворена в манастир, е притежавала способността „да лети“ и е направила за смях трибуналите на Светата инквизиция, без да я осъдят като вещица.
— Откри ли нещо за нея?
— Нито за нея, нито за войника. — Гласът му прозвуча тъжно. — В случая с монахинята имах името й, но нито мястото, нито манастира, от който да започна да търся. Колкото до войника, знаех откъде е тръгнал и къде е стигнал, както и датата на „пътуването“ му, но нямаше и следа от фамилните му имена или от някакъв документ от онова време, където да е отбелязано станалото… Така че изоставих въпроса. Ако си спомняш, в последния си репортаж споменах тези два случая, но без да им придавам особено значение, и оставих всичко в архива, защото не знаех откъде да ги подхвана. Затова реших да се заема с други неща.
— С религията, доколкото виждам — подхили се Хема.
— Не само с религията.
— Добре, публикува и онова за свещеника от Венеция… — упорстваше той.
— А, да! Прав си. Споменах и онова странно изобретение, което според него можело да възпроизвежда картини от миналото. Как го наричаше? Хроновизор! Но и там не стигнах доникъде.
— Да.
Дизеловият мотор на сеата ръмжеше все по-силно. Както беше предупредил фотографът, пейзажът в планините Камерос ставаше все по-суров. Пътят за село Лагуна, където се намираше копието на Светата плащаница, се бе стеснил и бе станал много стръмен. Температурите бяха вече под нулата. Под снега не се виждаха лозя. И на всичко отгоре малката късовълнова радиостанция, която държаха, завинтена на таблото, вече не работеше. Хема я носеше винаги със себе си. От години беше радиолюбител и не би понесъл дори мисълта, че може да пътува, без да поддържа връзка с някого.
— Нищо — предаде се той накрая. — Дори шум няма. Предавателят съвсем замлъкна.
— Няма страшно. Късно е. Ако имаме късмет, ще спим в Логроньо и ще го занесем на техник.
— Я ми кажи, много път ли има до твоята проклета плащаница?
— Може би час.
— Ех, да можехме да се телепортираме!… — пошегува се той.
ГЛАВА 9
— Чували ли сте някога за синдрома на Стендал?
Въпросът на доктор Мейърс изненада Дженифър Нарейди и тя тутакси поклати отрицателно глава. Бяха си направили почивка по време на сеанса и сега държаха по една голяма чаша кафе и разговаряха приятелски. Топлата течност подейства добре на празния стомах на Дженифър. Тя беше вече по-спокойна. Кабинетът на Линда Мейърс предразполагаше към разговор. От големите му прозорци се виждаше от високо градският хаос. Трафикът по улица „Бродуей“, внушителната каменна фасада на Съдебната палата, бялата кула на Кметството и служителите, сновящи нагоре-надолу. А тук бе така тихо. Спокойно. Студиото на най- скъпо платения психиатър в Лос Анджелис внушаваше и странното чувство за власт. За власт над времето. Сякаш суетнята на града не засягаше онези, които имаха привилегията да я наблюдават от високо. Стаята, в която се намираха, бе украсена с картини в ярки цветове, явно африкански. Мейърс се гордееше с произхода си. Така че в целия кабинет витаеше екзотичният полъх на Черния континент. Като това вносно кафе.
— Синдрома на Стендал ли казвате? — Дженифър отпи глътка кафе.
— Всъщност това е психично смущение, често срещано сред туристите, посещаващи Европа, най-вече Италия.
Мейърс се усмихна и белите й зъби се откроиха върху абаносовата й кожа. Тя сякаш бе очаквала този момент, за да сподели нещо.
— Не ме гледайте така! — засмя се тя. — Стендал не е някакъв опасен вирус! Всъщност това е доста разпространена и лесна за лекуване болест. Носи името на френски писател от XIX век, който, след като прекарал цял ден, разглеждайки чудесата на Флоренция, усетил сърцебиене, световъртеж, премаляване и дори получил халюцинации. Изглежда, че причината била в свръхдозата красота. Не всеки може да понесе това богатство от история и изкуство по италианските улици!
— Накъде биете, докторе? — погледна я развеселено Дженифър.
— Добре, започнали сте да сънувате тези сънища точно след завръщането си от Рим. Тази мистериозна дама, която се появява на индианците, прилича много на италианска Мадона и се питах дали…
— …Дали не сънувам тези сънища от пресищане от римската красота ли? Хайде, докторе! Не говорите сериозно! Живях две години на самата Виа Аугуста, близо до Ватикана. Имах достатъчно време да свикна с красотите на този град: с историческите арки, мостовете над Тибър, църквите, базиликите, манастирите, скулптурите, обелиските, фреските. Повярвайте, подобни неща не ме впечатляваха, когато реших да напусна града.
— Знаете ли? Всъщност ви завиждам, Дженифър — рече лекарката, отпивайки пак от кафето. — Кажете ми, защо решихте да прекарате толкова време в Рим?
— Имах нужда да избягам.
— От любовно разочарование ли?
— О, не! Нищо подобно! Мъжете никога не са били проблем за мен — тръсна глава тя тъжно. — Беше, както винаги, заради работата ми. Макар че не мога да говоря много за това.
— Не можете да говорите за работата си? — Доктор Мейърс остави пластмасовата си чаша в изящния поднос, украсен със зебри. — Какво искате да кажете?
