— Да, кой е? Аз съм отец Корсо.
— Матей… — простена Балди с треперлив глас. — Аз съм.
— Лука! Защо звъниш по това време?
— Случи се нещо, братко. Получих писмо от кардинал Шидив, който ни обвинява в липса на дискретност. А днес следобед са звънели два пъти от Рим да ме търсят…
— От Шидив ли? Сигурен ли си?
— Да, братко.
— И в каква липса на дискретност те обвинява? — Балди долови, че гласът на отец Корсо е колеблив.
— Помниш ли испанския журналист, за когото ти говорих? Онзи с фотографа, дето не преставаше да ме снима през цялото време?
— Разбира се. Онзи, който искаше да изкопчи от теб нещо за Хроновизията, нали?
— Същият. Това е единственото, за което се сещам! Че е публикувал нещо, което е подразнило съветниците на Светия отец.
— В такъв случай — оживи се Корсо — писмото е за твоята липса на дискретност, не за нашата. Разбираш ли?
Тонът на събеседника му бе станал по-строг. Професорът по музика се почувства застрашен. Балди знаеше, че като му звънеше без разрешение от координатора на проекта, го компрометираше.
— Добре, Корсо — съгласи се той, — моята недискретност… Лошата новина е, че до неделя ме викат във Ватикана да давам обяснения. Но виж — продължи, — не е хубаво да спират проекта ни сега.
— Не смятам, че и Шидив го иска.
— И все пак се страхувам, че ако решат да заведат дело, ще има ново отлагане. Никой в Рим не знае точно какво е участието ти в това изследване; всички доклади се изпращат шифровани и мисля, че би могъл да продължиш проекта, без да ме информираш повече докъде си стигнал. Вече ще е опасно да го правиш.
Корсо — или по-точно „свети Матей“ — мълчеше.
— Чу ли ме?
— Чух те, Лука… Но вече е късно за това, което предлагаш — промълви той с отпаднал глас.
— Какво искаш да кажеш?
— Една горила от Светата инквизиция ми позвъни снощи. Осведоми ме какво смятат да правят с нас и ме предупреди, че вече нямаме контрол над откритията си. Нуждаят се от постиженията ни, за да ги приложат за църковни дела. И изглежда, нямаме избор.
Отец Балди бе съкрушен.
— От ЮЕ ли те търсиха? От Конгрегацията за Доктрината на вярата ли? — прошепна.
ЮЕ, или Институт по външните работи, беше „ватиканска агенция“ за координация между тайните служби на папата и старата Света инквизиция. Пипалата му бяха навсякъде. Когато Луиджи Корсо потвърди, Балди вече знаеше, че е изгубил битката.
— Тогава — да, братко. Вече е късно…
Бенедиктинецът се опря на лакти, държейки слушалката в лявата си ръка.
— Mio Dio!8 — простена той. — Нищо ли не можем да направим?
— Ела в Рим, Лука — каза отец Корсо, мъчейки се да окуражи колегата си, — и лично се заеми с този въпрос. И освен това, ако искаш съвет, не говори повече за този проект публично. Спомни си какво стана първия път, когато се изпусна: Пий XII определи Хроновизията като riservattisima9 и макар папа Йоан да отпусна по-късно хватката, нещата вече не са същите за нас.
— Ще го запомня… — прие той. — Благодаря. Разбира се, не съм отворил още писмото, което ми пращаш. Какво има в него?
— Последният ми доклад. В него обяснявам подробно как сме усъвършенствали системата за достъп до миналото. Доктор Алберто получи миналата седмица честотите, които липсваха, за да се преодолее бариерата на трите века. Помниш ли?
— Помня. Ти ми говори много за работата на този доктор Алберто. И…?
— Пълен успех, Лука. Пълен.
ГЛАВА 8
През следващите пет часа Карлос и колегата му пътуваха с колата от Мадрид към полите на планината Камерос, без да обръщат много внимание на трафика или на дъжда, който преминаваше постепенно в сняг. В родината на известното вино, Риоха — сурова с върховете си и мека с долините си, ги чакаше някаква съмнителна загадка. Карлос използва часовете, докато караше, за да обясни на фотографа си как бе намерил странния медальон и как това го бе накарало да си спомни колко много знаеше за Светата плащаница. Времето, когато беше на практика в едно католическо списание в Мадрид, не бе минало напразно. „Най-лошо стана, когато през 1988 година екип учени датира предполагаемия покров на Христос за тринайсети-четиринайсети век — обясни му той. — Не можеш да си представиш какво вълнение предизвика това съобщение! Въглерод-14 показваше съвсем ясно: Светата плащаница беше измама“. Хема го гледаше, без да продумва. „Помня как нашият директор търсеше отчаяно аргументи, за да убеди читателите, че научното заключение е някаква грешка. И един от тях беше, че много преди XIV век били разпространени вече копия на Торинската плащаница с отпечатания образ. Така че как някой можеше да копира нещо, което не е съществувало много преди това? Щом е имало древни копия, значи оригиналът е съществувал преди всички тях. Логично, нали?“
Преди да спрат да починат, фотографът вече бе разбрал от какво се вълнуваше Карлос. „Предчувствие“, „невероятно съвпадение“ между намирането на медальона и съобщението за някаква Света плащаница в планините Камерос… Но все пак нещо не се връзваше. И точно преди да стигнат до земите на Риоха, Хема проговори за пръв път.
— И мога ли да знам защо изостави другите си проучвания заради такава глупост? — рече той внезапно. — Да преследваш разни копия, копия на реликва! А това с медальона наистина не мога да го преглътна.
Фотографът успя да вбеси приятеля си.
— Какво имаш предвид?
— Знаеш… Откакто те познавам, си избягвал религиозните, духовните, мистичните новини. Просто ги оставяше на други. Защо не и тази? Какво ти става? Какво трябва да знам?
Карлос остана сериозен, без да откъсва поглед от шосето.
— Не знам.
— И какво стана с въпроса за телепортациите? — Фотографът си знаеше своето. — Помниш ли хората, при които ме заведе, дето казаха, че навлезли в гъста мъгла и се озовали на не знам колко километра разстояние оттам? Не в Севиля, където се изгубих. Ония бяха в Саламанка. А нощта, която прекарахме в Аликанте, обикаляйки нагоре-надолу по национален път 340, да търсим „нещо“ да телепортира колата ни? Или онзи свещеник от Венеция, който ни каза преди месеци, че познава хора, способни да се връщат в миналото, на стотици километри от мястото, където се намират, и да хвърлят поглед на което и да било историческо събитие? Още помня какво ти костваше да изкопчиш от него едно малко изявление!
— Това са различни неща, Хема — възрази той вяло.
— А може би не са. Но все пак е по-интересно, отколкото да търсиш фалшиви плащаници!
Карлос се намръщи. Наистина от известно време бе зарязал другото проучване: през последните месеци упорито интервюираше свидетели, които твърдяха, че са преживели телепортации. Хора, които казваха, че както пътували в някой район със слаб трафик, нещо се изпречвало на пътя им. В повечето случаи това била внезапно изникнала стена от мъгла по шосето, но в други „нещото“ било само полазване на тръпки или някаква светлина — като светкавица на фотоапарат. И след туй всичко се променяло: шосето, пейзажът, пътят… Всичко!
За по-малко от година откри към двайсетина души, които му разказваха всъщност едно и също. Говори с пилоти от авиацията, със свещеници, търговски пътници, шофьори на камиони и дори с бившия съпруг на
