— На север. В Логроньо. Познаваш ли планините Камерос?
— Камерос ли? — отвърна изненадано фотографът. — В това време?
Хема хвърли тревожен поглед през прозореца на редакцията. Небе с гъсти облаци, причерняло като лошо знамение, покриваше Мадрид и мокреше града със студен ситен дъжд. После продължи мрачно:
— Сигурно си слушал радио, нали? Метеорологичната прогноза е ужасна…
Карлос не му обърна внимание. Той носеше своята пътна торба с най-необходимото и вече се спускаше по стълбите към паркинга, следван от приятеля си.
— Имам предчувствие. Днес ще направим страхотен репортаж.
— Предчувствие ли? Днес? — възрази Хема. — Знаеш ли поне че колата ти има нужда от вериги на височина над хиляда метра, като всички други. Да не караш всъдеход…
Журналистът отвори мълчешком багажника на своя Seat Ibiza, за да остави нещата си. Тази кола му харесваше. С нея бе прекосил половин Европа и никога не беше закъсвал. Защо ще закъса заради малко сняг?
— Не се притеснявай — промълви най-сетне Карлос. — Радвай се, че не знаеш какво те очаква днес. Така е най-добре!
Директорът им разрешаваше от време на време подобни отлъчки. Знаеше, че тия двамата винаги успяват да му сервират някоя хубава история. Някоя от ония, дето смекчаваха писанията на разни равини, суфи и кабалисти, пълнещи страниците с абсолютни истини. Но какво можеха да открият в мрачната сакристия на някакво старо село, което да си заслужава усилието?
— Имаш ли вериги? — настоя Хема.
Карлос го изгледа накриво.
— Какво става? Нямаш ли ми вече доверие? Наистина ли смяташ, че насред месец април няма да се справим с малко сняг?
Въпросът прозвуча като укор.
— Щом казваш… — измърмори фотографът. Той беше яко момче от Билбао и не обичаше много шегите. Когато мърмореше, приличаше на ранен мечок. — Познавам те добре, Карлос. Може да закъсаме на върха на някой хълм, търсейки фалшива реликва, и да умрем от студ под открито небе в два часа посреднощ, без вериги!
— Знам какво ти става. — Подигравателна гримаса се изписа на лицето на журналиста. — Смяташ, че ще си изгубим времето. Така ли?
Хема не отговори.
— Добре — въздъхна Карлос, завъртайки ключа да запали мотора. — Нека ти кажа плана си.
ГЛАВА 7
Очите на отец Балди се просълзиха от яд.
— Un’altra volta lo stesso errore6 — прошепна, сдържайки сълзите си. — Как може да съм такъв наивник?
Ядосан, Балди пъхна писмото в сутаната си. Трябваше да предвиди, че онова интервю, дадено преди два месеца на един журналист от известно испанско списание, ще му създаде проблеми. Защото какво друго, освен разговора с един чуждестранен журналист, можеше да се сметне от Ватикана за „липса на дискретност“?
Този спомен беше още жив в съзнанието на стария музиколог: млад мъж на около трийсет години, чужденец, придружен от фотограф, който говореше развален италиански, се представи в абатството, под предлог, че иска да го интервюира за странната пасторска дейност, с която се занимаваше всяка сряда. Алибито му свърши работа — това щеше да открие по-късно и Балди прие той да запише разговора им. В крайна сметка работата му с така наречените обладани от дявола бе придобила някаква известност в средствата за информация в страната и мнозина искаха от него декларации или интервюта по този въпрос. През 1991 година дяволът беше на мода в Италия.
Бенедиктинецът бе внимателен с тази тема. Съзнавайки, че повечето от неговите обладани бяха просто душевноболни или в най-добрия случай истерици, заслужаващи състрадание, с проповедите си той се опитваше да им върне поне целебната сила на вярата.
Всъщност бе получил тази известност благодарение на седмичниците Дженте Мезе и Оджи няколко седмици преди визитата на испанците, а книгата му La Catechesi de Satana7 имаше такъв отзвук в пресата, та не беше много изненадан, че някакво испанско списание е проявило интерес към заклинанията му… И разбира се, прие интервюто и от малко суета.
Балди разбра късно, че репортерът не се интересуваше от работата му като „гонител на демони“. Този журналист беше различен от другите. Почти без да усети, малко по малко, събеседникът му го въвлече в обсъждането на друг проблем, който отецът бе направил грешката да разкрие през 1972 година и който го превърна в знаменитост в Италия през онези забравени вече дни.
Проблем, който някак странно го смути, когато чу журналистът да го споменава…
„Последната ви липса на дискретност“, помисли си, не можеше да бъде друго.
Всъщност преди деветнайсет години името му се бе появило в печата, тъй като по онова време работеше от десет години над едно изобретение за получаване на картини и звуци от миналото. Музикологът призна, че работи в екип от дванайсет чуждестранни физици по мащабен проект, за който имаше одобрението на Светия престол. Така
Тези разкрития — за които Балди смяташе, че са потънали в библиотеките — разбуниха духовете на мнозина и въпреки че „ексклузивното интервю“ се разпространи светкавично от осведомителните агенции на половината свят, самият факт, че този журналист го питаше отново за Хроновизията, го смути.
— Хроновизията! — Балди сподави въздишката си. — Но как, по дяволите…?
Тези спомени го накараха да стисне юмруци. Беше сигурен, че не е давал никаква информация на репортерите по този въпрос. Всъщност помнеше, че им посочваше вратата още щом споменяха темата.
Какво тогава?
Колкото и да се мъчеше, Балди не успяваше да открие причините за последната си „липса на дискретност“. Дали не бе споменал на журналиста за „четиримата евангелисти“? Или може би за последните смайващи постижения на Хроновизията? Не. Не вярваше. Прегрешението му през 1972 година беше добър урок за него. По онова време журналистът, водещ рубриката в Кориере, някой си Винченцо Мадалони, бе решил да вмъкне в изявленията му такива бомбастични лъжи, като някаква снимка на Исус, каквато нито той, нито екипът му са получавали някога, но която оня тип бе изнамерил кой знае откъде. През 1972 година с машината можеха да се получат звуци от миналото със сносно качество, но за картини имаше още много да се желае.
Дали друг журналист не бе преувеличил нещата? И до каква степен?
— По дяволите! — ядоса се той.
И сякаш това бе въпрос на живот и смърт, бенедиктинецът свали очилата си, разтри силно очи и наплиска лицето си в малкия умивалник в килията си. „Глупак! — наруга се. — Как не помислих по- рано!“
Балди сложи трите писма от „светците“ в единственото чекмедже с ключ в писалището си и бързо се върна в приемната на манастира. Щом стигна там, подмина портиерната на брат Роберто, защото не искаше да го откъсва от любимата му телевизионна програма, и пипнешком зави към единствената врата от махагон на етажа. Влезе решително в помещението. Търсеше телефон, а в кабинета на абата, празен в този час, имаше такъв на най-закътаното място.
— Ало, мога ли да говоря с отец Корсо? — промълви той, едва набрал деветте цифри на абоната в Рим.
— С Луиджи Корсо ли? Един момент, моля — отвърна мъжки глас.
Балди изчака. След миг познатият глас се чу по линията:
