бил само външен. Сградата всъщност бе вече пуста.
— Мога ли да ви помогна, отче?
Кръглолика монахиня, облечена в тъмносиня дреха, с платнено покривало на главата, го посрещна иззад една преграда със стар плот.
— Бих искал да се видя с Негово преосвещенство Станислав Шидив.
— Имате ли насрочена среща? — заинтересува се прилежно тя.
— Не. Но монсеньор ме познава добре. Кажете му, че Джузепе Балди от Венеция е тук. Спешно е. Освен това — рече той, размахвайки писмото, което бе получил от него преди два дни, — знам, че ще се зарадва да ме види.
Това помогна. Пликът с гербовете на Държавната канцелария подейства като шперц.
На монахинята й трябваха само секунди, за да натисне необходимите копчета и да предаде съобщението по линията. След едно заучено: „Добре, ще ви приеме“, което Балди чу с облекчение, монахинята го поведе по коридорите към кабинета на кардинала поляк.
— Тук е — каза тя пред една неугледна врата. — Влезте, без да чукате.
Щом прекрачи прага, на свещеника тутакси му направи впечатление, че през прозорците се открояваше осветеният купол на „Свети Петър“ и дори голяма част от сто и четирийсетте статуи от колонадата на Бернини. Той забеляза и прекрасните ренесансови килими с езически мотиви, красящи най-тъмния ъгъл на помещението.
— Джузепе! Mio Dio! Толкова време не сме се виждали!
Шидив беше среден на ръст мъж. Бе облечен в блестящата морава сутана на своя сан. Лицето му на полски дървар бе добре избръснато и изглеждаше гробовно студено, а сините му очи зад дебелите стъкла на очилата му сякаш виждаха всичко. Кардиналът стана от черното си кожено кресло и с големи крачки прекоси няколкото метра, делящи го от госта му. Стаята миришеше на скъп парфюм и на дезинфектанта, използван от ватиканската служба по почистването.
Балди целуна покорно пръстена му и кръста, който кардиналът носеше на врата си, а после потъна в братската му прегръдка. След това седна пред писалището му. Приглади сутаната си, преди да кръстоса крака, и хвърли бърз поглед на папките и пликовете, струпани между него и кардинала. Всъщност нямаше нужда от много предисловия. Негово преосвещенство и бенедиктинецът се познаваха от години, от времето, когато бяха семинаристи във Флоренция. Там споделяха интереса си към преполифонията и най- благородните идеали на попрището си. Нещо повече, точно монсеньор Шидив, роден в Краков и личен приятел на папата, бе представил Балди на координаторите на проекта за Хроновизията някъде през петдесетте години, когато той правеше първите си стъпки.
По-късно бе разбрал, че Шидив е и „свети Йоан“. Мистикът. Последният човек, отговарящ тайната за Хроновизията да не излезе никога извън стените на Ватикана. Координаторът, който трябваше да следи всеки ход на екипа. Но също и човекът, който помогна на Балди да стане пълноправен член в него. Между тези мъже не трябваше да има никакви тайни. Но имаше.
— Радвам се, че идваш при мен, Джузепе — каза монсеньор. Не знаех как да ти съобщя какво се случи със „свети Матей“, отец Корсо, този следобед… — снижи глас кардиналът.
— Точно за това исках да говоря с вас.
— А, така ли? — изненада се той. Тонът на неговия подчинен бе съвсем покорен. — Вече знаеш?
— Узнах го преди час. Видях полицейската кола пред дома му.
— Минал си през дома му? — Изражението на Шидив се промени. Това бе явно нарушение на етичния кодекс на „четиримата евангелисти“.
— Всъщност… До известна степен го направих заради вашето писмо. И заради строгата заповед да дойда в Рим и да ви обясня какво ми се случи с испанския журналист. Защото за това става въпрос, нали?
— Боя се, че е така, Джузепе. За втори път.
— Но кълна ви се, че аз не…
Кардиналът тутакси го прекъсна.
— Не се извинявай! — рече, а после снижи глас и се наведе над бюрото. — И стените имат уши.
Шидив се изправи и заговори съвсем нормално. Венецианецът разбра причината. Макар да беше координатор на проекта за Хроновизията и негов съмишленик, кардиналът играеше важна роля и сред пазителите на вярата. Като двоен агент. Трудна роля. Мътна. Затова никога не му се беше доверявал.
— Не те повиках аз — добави той. — Твоите палачи са в Конгрегацията за Доктрината на вярата. В Инквизицията. Но знаеш ли, сега това няма никакво значение, приятелю. Със смъртта на „първия евангелист“ нещата много ще се променят. Папата е загрижен за Хроновизията. Бои се, че ще изпуснем контрола над нея и ще се разкрият неща, които е по-добре да не излизат на бял свят. Разбираш ли?
Кардиналът се хвана за страничните облегалки на креслото си и се надигна над документите, които ги деляха.
— Най-лошото в този инцидент е — продължи той, — че още не знаем дали смъртта му е случайна или предизвикана. Полицията нямаше време да довърши доклада, а аутопсията няма да стане по-рано от тази нощ. И все пак… — Шидив сбра длани, замислен. — …най-много ме тревожи това, че той бе в течение на някои проблеми, свързани с Хроновизията, за които ти не знаеш и които може би са „изтекли“ извън нашия кръг.
— „Изтекли“ ли? — Лицето на отец Балди се разкриви.
— От това се боим. Някой е изтрил всички файлове в компютъра му. Един техник от Ватикана прегледа вече хард диска и каза, че е бил форматиран двайсет минути преди неговата смърт. После съдържанието му е прехвърлено на друг диск. Тоест, страхуваме се, че от кабинета му е изчезнала много важна документация.
— От какъв род?
— Исторически документи, но и бележките от експериментите му.
Шидив смени тона си пред озадачения поглед на отец Балди.
— Държахме те в неведение, разбираш ли? Не можехме да рискуваме да подадеш някаква информация на пресата — още по-малко информация от „свети Матей“, или случайно да разкриеш проекта ни.
— Подозирате ли някого, Ваше Преосвещенство?
— Проучвам няколко души. Момчетата от Конгрегацията за Доктрината на вярата мятат огън и жупел по въпроса. Нали знаеш, че откакто Павел VI, с реформаторския си дух, им отне правомощията, се впускат по следите на всяко изследване, което им мирише на „ерес“. Опитаха се да погребат Хроновизията още щом разбраха за нейното съществуване и публикуването на изявлението ти в пресата бе добре дошло за тях… Въпреки че не знам докъде са стигнали.
— Публикуването ли? Но аз не…
Шидив се наведе над писалището, извади един брой от испанското списание Мистерии и го остави отгоре.
— Няма да ти е трудно да разбереш заглавието на испански, нали?
Балди отвори списанието по средата и прочете, уплашен, заглавието на един репортаж, поместен над снимката му: „Миналото е фотографирано от машина на времето“.
— Но, Ваше Преосвещенство, да не смятате, че аз…? Шидив го прекъсна:
— Казах ти, че вече няма значение. Най-важното е да заловим човека, откраднал архивите на „свети Матей“. Не трябва да позволим проектът ни да се превърне в скандал.
Отец Балди кимна.
— Боя се, Джузепе, че това е работа на партньорите ни. Но на този етап от дипломатическите ни отношения не можем дори да намекнем за подобна възможност.
— Партньори ли? Какви партньори? — Върху лицето на свещеника се изписа изненада. Никога не бе чувал, че за Хроновизията са били нужни съюзници извън Ватикана.
— Това е едно от нещата, за които се постарахме „евангелистите“ да не разберат. Но сега трябва спешно да си върнем откраднатата документация и съм принуден да ти се доверя отново.
Монсеньор погледна над очилата си.
— Надявам се, че не греша, като правя това.
Думите на кардинала прозвучаха строго. Балди само кимна. Седеше неподвижно на стола и чакаше
