— Да, да. Знам, мамо. Всъщност искам да те питам нещо за семейството.
— Пак ли?
— Не се притеснявай — въздъхна тя. — Няма нищо общо с татко.
— И по-добре.
— Да знаеш дали някой в семейството е страдал от епилепсия?
— Но какви са тия въпроси, Дженифър! Епилепсия ли? Добре ли си, скъпа?
— Отговори ми с да или не. За миг настъпи мълчание.
— Е…, когато бях малка, майка ми се тревожеше за пристъпите, от които страдаше баба. Но тя умря, преди да навърша десет години, и не съм сигурна за какви точно пристъпи говореха.
— Баба ти ли? Моята прабаба?
— Да. Уф! Беше толкова отдавна! Жалко, че не я познаваш, била е жена с характер. Като теб. Предците й живеели край Рио Гранде, в Ню Мексико, макар че по-късно, по времето на златната треска, решили да емигрират на юг и се установили отвъд границата. Близо до Гуадалупе.
— Това вече го знам. Но защо не си ми говорила никога за прабаба ми? Вярно ли е, че се е казвала Анкти, като теб?
Тонът на Дженифър прозвуча като упрек.
— И като баба ти, да. Но това са много стари истории, не са интересни — извини се тя. — Вие, младите, се интересувате от по-важни неща от старите семейни истории.
— Истории ли? Какви истории?
— Ами… Баба ти Анкти все ги разправяше.
— Какви истории? — настоя тя.
— Не ме бива за тия работи, скъпа. Освен това бяха невероятни истории. За духове закрилници, за боговете качинас и тям подобни… Щеше да се уплашиш!
— Ужасна си, мамо. Помня приказките на баба. За индианеца Хуан Диего. За Девата. За цветята в пончото.
— Да. Аз също.
— А не знаеш ли от кое племе е била прабаба ми?
— Това не знам. Съжалявам. Знам, че била нещо като магьосница и че семейството емигрирало, защото имали много проблеми в енорията. Но не вярвам да е говорила много за това с внуците си.
— Да ти говори нещо името Куелосе? Или Гран Кивира?
— Не — поколеба се тя.
Чу се дълбока въздишка, преди гласът от другата страна да продължи:
— Защо питаш толкова за баба Анкти сега, дъще?
— Просто така, мамо.
— Добре… Трябва да знаеш — засмя се тя, — че когато ти се роди, първото, което тя каза, беше, че си приличала много на „магьосницата“.
— На прабаба ми ли?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, дъще! Какво става? Да не искаш да кажеш, че пак имаш от ония сънища, а? Вече преживяхме това! — В гласа й прозвуча тревога. — И беше ужасно.
— Спокойно, мамо. Няма нищо такова. Добре съм. Като се видим, ще ти разкажа всичко.
— Обещаваш ли?
— Обещавам, мамо.
Дженифър остави слушалката със странно чувство. Току-що бе открила, без да иска, че между нея и удивителния Инго Суон има много повече общи неща, отколкото си беше представяла И двамата имаха индианско потекло… и баба магьосница! Но дали това обясняваше странните й сънища? И диагнозата й за „епилепсия на Достоевски“?
Какво ли би казала за това доктор Мейърс?
ГЛАВА 21
— Татко! Кажете нещо! Чувате ли ме?
Разтърсван от Сакмо, Гран Валпи постепенно се свести.
Беше зашеметен. Скованите му мускули отказваха да му се подчиняват. Изобщо не разбра колко време бе минало, откак дамата го остави сам край Каньона на змията. Но щом чу сина си, който го викаше с тревожен глас, си спомни всичко, което се бе случило. „Обредът за призоваване на духове успя“ — рече си, усмихвайки се.
Постепенно, с голямо усилие, старецът раздвижи отново ръцете и краката си. Щом се надигна, най-сетне зърна кръглото лице на сина си.
— Сакмо… Видя ли я?
Старецът сграбчи момъка за раменете, мъчейки се да скрие вълнението си.
— Да. Още веднъж, татко.
— Беше жена, нали? — настоя той трескаво.
— Синята дама… Беше тук всяка нощ, откакто племето на Мъглата се затвори в кивата. Всички пазачи я видяхме да броди.
Гран Валпи потръпна.
— И говори ли с теб?
— Повика ме и аз отидох, татко. Вече не се страхувам от нея. Дамата обеща, че ще се върне и ще ни научи на нова вяра.
— Да — въздъхна той. — Знам. Остави ми това.
Сакмо пое в длани това, което дамата бе подхвърлила на баща му. То не го изненада. Беше дървен кръст, завързан грубо, който не му говореше нищо.
— Какво става, татко?
Старият воин сбра последните си сили, за да стъпи на крака. Когато го направи, хвана сина си за ръката и гледайки го в очите, го принуди да сведе поглед към петното с формата на роза върху предмишницата си. Момъкът го имаше, откакто се помнеше.
— Виждаш ли този знак?
Сакмо кимна.
— Аз имах същия, на същото място, по рождение Но сега синко, той изчезна.
— Какво искате да кажете?
Гран Валпи нави ръкава си, за да покаже лявата си ръка Там нямаше нищо. Нямаше петно. Сякаш никога не бе носил белега с розата, блестяща върху кожата на сина му.
— Много е просто, Сакмо: дамата каза, че скоро ще заемеш моето място в племето. Моята мисия е към края си.
— Но вие не можете да ни изоставите! Не сега, татко!
Гран Валпи не трепна.
— Каза също — продължи той, — че утре на разсъмване ти и група воини хумани трябва да излезете на всяка цена да посрещнете вестителите на новия Бог.
— Вестителите на…?
Гран Валпи го накара да млъкне.
— Ще тръгнеш на юг, ще вървиш денем и нощем, ако трябва и преди пълната луна да огрее пак тези прерии, ще ги срещнеш с почести. Които и да са те. Каквото и да рекат.
— А как ще ги позная? Аз не, не…
— Вземи този кръст. Той ще ти помогне.
— Но, татко…
— Няма „но“, сине. Нашият свят свърши вече. Още ли не си го разбрал?
