— Казва също, че Майката на царевицата никога не им е говорила така. Затова смятат, че това е друга богиня, и искат да знаят дали вие я познавате…
— Богиня ли?
— Но този младеж твърди и още нещо: че тази жена им заповядала да дойдат при вас и да ви помолят да отидете до тяхното село и да им говорите за нашия Бог.
Индианецът говореше много бързо, сякаш нямаше време. Галеше трескаво един груб кръст от борова кора, който висеше на врата му.
— Виждали ли сте този индианец тук преди?
Въпросът на Естебан де Переа отвлече вниманието на стареца.
— Точно него — не. Но съм виждал баща му. Казва се Гран Валпи и е вожд на племето.
— А този? Как се казва?
— Сакмо, отче.
— Попитайте Сакмо дали е видял тази Синя дама със собствените си очи — нареди Переа.
Отец Хуан преведе въпроса с низ от гърлени звуци и след секунди предаде на испански отговора на индианеца:
— Да. На няколко пъти, винаги привечер.
— На няколко пъти ли? И таз добра…
Отец Хуан не остави инквизитора да довърши думите си.
— Не разбирате ли? — възкликна той бурно. — Това е още един знак!
— Още един знак ли? — усъмни се отец Естебан.
— Разбира се, отче — продължи Хуан де Салас. — Никой от моите енориаши не иска да ви разкаже какво ги е накарало да приемат Исус Христос, но тези индианци ще го направят. Не виждате ли? Този момък не знае за трибуналите, не се бои от Светата инквизиция и изглежда, никога не е виждал никакви испанци, но ви разказва историята за някаква жена, облечена в синьо, която ги е пратила при вас… И идва точно сега!
— Успокойте се, братко — заповяда му отец Естебан. — Ако е така, както изглежда, ще действаме внимателно. Но ако не е, ще сложим завинаги край на тази измама.
— Според вас какво може да е тогава? Чудо на Дева Мария? Още едно появление на Девата от Гуадалупе? — На моменти отец Хуан се разгорещяваше. — Нима Хуан Диего не описа Девата от Гуадалупе като жена в синя пелерина?
— За бога, отче! — Инквизиторът го прониза с поглед.
— Какво смятате, че трябва да направим? — запита отец Салас.
— Кажете на Сакмо, че още днес ще обсъдим въпроса и ще решим дали да изпратим една делегация да проповядва в тяхното село… — Естебан де Переа го погледна втренчено. — А през това време разберете от него накъде точно трябва да се отправим и колко дни път ни делят от селището им; после съберете духовниците в столовата. Ясно ли е?
— Разбира се, отче — усмихна се някак тайнствено старецът. — Забелязахте ли кръста, който носи на врата си?
ГЛАВА 30
Ако Карлос знаеше какво става на западния бряг на Съединените щати, докато той вечеряше в Мадрид с Хосе Луис Мартин, картезианските му схващания за света щяха да се сринат завинаги. В Лос Анджелис беше обяд. Но въпреки това, в къщичката на Дженифър Нарейди на плажа капаците на прозорците бяха все още затворени. Нито един от блестящите слънчеви лъчи, заливащи Венис Бийч, не проникваше в спалнята й.
Предната нощ Дженифър заспа много късно. След последния сеанс при доктор Мейърс тя се притесни. Ходеше все така през ден в луксозния й кабинет в центъра. „Понякога — каза й психиатърката много сериозно — видения като вашите се дължат на физически причини. Някой малък съсирек в темпоралния лоб на мозъка или тумор може да засегне ума и възприятията“. А после продължи: „Мисля, че трябва да се подложите на ядрено-магнитен резонанс, на ЯМР, за да видим дали ви има нещо“.
Дженифър страдаше от клаустрофобия и самата мисъл, че трябва да прекара няколко минути в някаква тръба, я ужасяваше. Затуй не можа да заспи до късно. Но след като почете, най-сетне успя. Тази нощ взе Библията. Изданието, което имаше, беше малко и лесно за ползване томче, което не си спомняше да е разгръщала някога. Ръцете й се спряха на Евангелието от Матей. Като стигна до историята за съня на Йосиф, когато ангел Господен му съобщава, че годеницата му е бременна, започна да потъва в сладък унес. Беше странно. Всички древни народи са смятали сънищата за средство, чрез което божествата се свързват с хората. Така са ни предавали винаги своите тайни.
Но какви бяха тези неща? И кое божество можеше да иска да прати на едно изтормозено момиче сън като онзи, който започваше да изплува в съзнанието й?
ГЛАВА 31
Мисия „Сан Антонио“ 22 юли 1629 г.
Призивът на отец Естебан де Переа отекна сред стените на мисията. В началото никой от свещениците му не разбра защо пратеникът на отец Бенавидес бърза толкова да изпълни искането на онзи индианец. Но скоро им стана ясно. Това бързане се дължеше на факта, че Сакмо бе споменал тайнствената дама, заради която бяха принудени да прекосят пустинята. Отец Естебан изглеждаше потиснат, сякаш на съвестта му тежаха същите призраци, които бяха накарали архиепископа на Мексико да му заръча да проучи всяко „свръхестествено явление“ в района.
— Добре ли сте, отче? — попита го загрижено отец Бартоломе Ромеро, един от братята в свитата му.
— Нищо ми няма… — отвърна Естебан разсеяно, докато сваляше епитрахила и го сгъваше. — Мислех си, че ако хуманите са тръгнали преди четири-пет дена от селото си в района на Гран Кивира, тогава…
— Тогава какво, отче?
— Тогава Синята дама им е наредила да тръгнат на път още преди да съм решил да дойда в тази мисия. Сега разбирате ли, братко Бартоломе?
— И защо се изненадвате? — запита друг глас от дъното на сакристията. — Нима бъдещето като време или като познание е нещо недостъпно за Господ или за Дева Мария?
Тези думи го изумиха. Отец Хуан де Салас ги наблюдаваше от прага, усмихнат иронично. Щом, както изглежда, някаква тайнствена жена бе стигнала до земите на хуманите преди тях, то тя не можеше да е простосмъртна. Защото не само бе навлязла в тази сурова за една жена област, но притежаваше и рядката дарба да убеждава местните жители да се покръстват и да ги кара да търсят белите хора.
— Непосилна мисия! — добави той. — Каквото и да мислите, отци, аз не бих се учудил, ако дамата е самата Дева Мария.
Никой не отговори на стария свещеник, който се обърна и се отправи към улицата. Трябваше да говори със Сакмо и да му обясни, че молбата му е чута: скоро няколко духовници щяха да тръгнат с него към Куелосе.
— Странен човек, нали? — прошепна брат Бартоломе на ухото на отец Естебан, докато домакинът се отдалечаваше.
— В пустинята, братко, хората стават странни…
Когато отец Хуан де Салас обясни на Сакмо плановете на новодошлите, индианецът падна на колене и благодари. След туй, без да се сбогува, се втурна към хората си, разположили се на стотина метра от мисията, зад първия ред кирпичени къщи. Те също приеха новината с голяма радост. Но дори отец Хуан не разбра, че причината за тази радост беше не само успехът на мисията им. А защото решението на духовниците потвърждаваше предсказанията на Синята дама от предните дни и вярата им, че са видели наистина една „жена с власт“. Всъщност, както тя бе предсказала, в този момент в мисията „Сан Антонио де Падуа“ имаше повече отци и те можеха да се върнат в земите на Гран Кивира заедно с някои от тях…
