да припява позната латинска молитва. Тя звучеше странно в устата на езичник.
— Pater noster qui es in coelis… sanctificetur nomen Шит… adveniat regnum tuum… fiat voluntas tua sicut in coelti23…
— Достатъчно — прекъсна го отец Хуан де Салас. — Обясни на отец Переа къде научи това. Кой те научи?
— Нали ви казах — Синята дама.
ГЛАВА 32
След по-малко от четирийсет и осем часа Карлос Алберт щеше да се срещне отново с Хосе Луис при обстоятелства, които в този момент никой от двамата не би могъл да предположи. Но преди това Карлос използва времето си, за да потърси повече информация за Мария Хесус де Агреда. Къде ли? В Националната библиотека в Мадрид. Място, където сякаш винаги му се завиваше свят. Как ли щеше да се справи с нейните трийсет хиляди ръкописа, три хиляди старопечатни книги, с фонда й от половин милион книги, печатани преди 1831 година, или повече от шестте милиона монографии на най-различни теми? Тази джунгла от информация му се струваше гъста, необхватна, но и вълнуваща.
Настроението му се подобри още щом прегледа първите картони. Той откри доста справки, точни и стриктно подредени, за отец Алонсо де Бенавидес, човека, който през 1630 година проучва предполагаемите билокации на майка Агреда. Във фондовете фигурираше странен документ, който, според библиографската информация, беше пълен с данни за една „синя дама“, покръстила някои индиански племена в Ню Мексико преди пристигането на първите францисканци.
След ден и половина бюрократични формалности, писане на молби и получаване на разрешения, в сряда, 17 април, Карлос получи текста, който му трябваше, в залата за ръкописи в Националната библиотека. Залата беше правоъгълна, дълга над сто метра, застлана с мръсен мокет и с петдесетина стари пюпитъра, обслужваше я една библиотекарка с кисело лице. Работата на тази смръщена жена се състоеше в това да ходи от време на време до товарния асансьор, свързващ архива със залата, и да проверява дали книгите, поръчани от читателите, са дошли.
— Мемориал на Бенавидес — прочете тя един розов фиш над рамото на Карлос. — Да, аз го поръчах.
Библиотекарката изгледа журналиста с неприязън. Видя, че той носи само един бележник.
— Мемориал на отец Алонсо де Бенавидес, публикуван в Мадрид през 1630 г.
— Знаете, че може да пишете само с молив. Използвайте само молив, разбрахте ли?
— Да, госпожо. Само молив.
— И в девет затваряме.
— И това знам.
Библиотекарката остави книгата на плота. Карлос потръпна. Това беше книга от 109 страници, подвързана с почерняла от времето кожа и напечатана върху белезникава хартия, която шумолеше при отгръщането на всяка страница. На овехтялата заглавна страница, над груба графика с образа на Девата с корона от звезди, се четеше: „Мемориал, който отец Хуан де Сантандер от Ордена на свети Франциск, Главен комисар на Индиите24, дарява на Негово католическо Величество крал дон Филип Четвърти, наш господар“. И след това: „Написан от отец брат Алонсо де Бенавидес, комисар на Светата инквизиция и Пазител на Провинциите и на покръстването в Ню Мексико“.
Карлос се усмихна, доволен. Макар да отвори книгата съвсем внимателно, томът проскърца като старо дърво.
Като прелисти няколко страници, той скоро доби представа за съдържанието: авторът обясняваше на съвсем младия Филип IV какво е постигнала една експедиция от дванайсет мисионери францисканци, оглавявана от самия Бенавидес и изпратена да покръсти индианците в териториите на Ню Мексико от 1626 година до датата на отпечатването.
В бароковия стил на своето време брат Алонсо възхваляваше Нашия Господ и Силата му, на която според него се дължеше откриването на мини, бързото изкореняване на идолопоклонничеството, покръстването на повече от половин милион души за съвсем кратко време и най-вече — неописуемата работа по изграждането на църкви и манастири. „Само в един район от сто левги — преписа журналистът в бележника си — орденът покръсти повече от осемдесет хиляди души и построи повече от петдесет църкви и манастири“.
Карлос разбра веднага, че Мемориал на Бенавидес е типична творба за религиозна пропаганда. Съвсем ясно беше, че с нея се търси финансовата подкрепа на краля, за да се заздрави позицията на францисканците в Америка и да се финансират пътуванията на още мисионери. В текста се казваха пресилени неща за „богатите мини“ и тяхната експлоатация се свързваше с покръстването на местните жители.
Но все пак тази цел бе елегантно замаскирана в ръкописа. Бяха представени едно по едно племената, които хората на Бенавидес са срещнали: апачи, пирос, сенекус, кончас и много други, описани съвсем наивно.
— Да, истински документ — рече си Карлос. Но журналистът откри и нещо, което не очакваше: името на Мария Хесус де Агреда не фигурираше на нито една от страниците. Тя не бе спомената никъде като причина за покръстването, не се споменаваше и терминът билокация. Нещо повече, говореше се само за Дева Мария, за помощта, която тя оказва при покръстването, и как „благодеянията на Нашата Майка“ дават тласък на невиждания християнски подем в Ню Мексико.
Как беше възможно? Нима монахините от Агреда му бяха дали фалшива следа? Нима бяха сбъркали относно съдържанието на този текст?
Изкушаваше се да зареже доклада на Бенавидес. Спря го единствено свирепото лице на библиотекарката. Това го накара да използва докрай времето си в залата за ръкописи и да прегледа още веднъж Мемориала, този път по-внимателно. „Късметът“ му — същата онази сила, която го бе водила в планината Камерос преди дни — този път го насочи право на страница 83.
— Но нима е възможно…?
Изумен, той се вцепени на мястото си.
И имаше защо: пред себе си, под красноречивия епиграф „Чудото на покръстването на хуманското племе“, той видя странен разказ. В него се говореше за някой си брат Хуан де Салас, който оглавявал група мисионери в земите на индианците тивас и приел неколцина души от племето на хуманите, наричани също „салинерос“, които настойчиво го помолили да изпрати някой мисионер да проповядва на хората им. Изглежда, както обясняваше Бенавидес, такава молба е била отправена вече преди години, но не била изпълнена заради малкия брой духовници, изпратени в Ню Мексико. Но всичко се променило след пристигането на друг отец пазител в тези непознати земи — нещо като „действащ епископ“, — на име Естебан де Переа. По заповед на самия Бенавидес той отишъл в мисията на брат Хуан де Салас с група монаси, решен да извърши покръстването на тези индианци, проявили такава готовност.
„И преди да тръгнем — прочете той, — попитахме индианците защо искат толкова да ги покръстим и духовниците да им проповядват, а те отговориха, че една жена като онази, дето беше изрисувана там (това беше образът на майка Луиса де Карион), проповядвала на всеки от тях на неговия език. Казала им да отидат да повикат отците да ги просветят и покръстят и да не се помайват“.
Беше истинско откритие.
Карлос преписа тази история в бележника си и добави някои отметки в полето. Това бе единственият пасаж от „доклада на Бенавидес“, който можеше да се свърже с билокацията на монахинята (всъщност споменаваше се името на някаква непозната за Карлос майка Луиса де Карион), но той повдигаше и безброй други въпроси. И на първо място, как можеше да е сигурен, че в Мемориала става въпрос за предполагаемите появления на майка Агреда? Дали монахините от манастира в Сория не бяха приписали твърде пристрастно подобно чудо на своята основателка?
Но дори да приемеше, че сестра Мария Хесус де Агреда се бе появявала на „повече от 2600 левги от Испания“, то къде тази благоверна жена би могла да се научи да говори с индианците на собствените им
