— Току-що разказах на мама причините за връщането си. По следите съм на произведение от XVI век, което загадъчно е изчезнало; мисля, че един от редките останали екземпляри се намира понастоящем в Париж, но още не знам къде.
— Колко романтично и интригуващо! — възкликна мама.
— Виждам, братко, че умееш добре да прикриваш картите си! — добави Юго, сядайки да вечеря с нас. — Обичаш да се представяш като библиотечен плъх, заровил носа си в старите книги, а всъщност си истински авантюрист. Да не би псевдонимът ти да е Индиана Джоунс? Най-сериозно си мисля, че твоята история е много вълнуваща; ако с нещо мога да ти бъда полезен, не се колебай.
Първият етап от моя престой в Париж беше Френската национална библиотека, която всички наричат за удобство Еф Ен Бе. Влязох в залите на подземния етаж, построени около тайна градина по италиански образец. Типичното присъствие на средиземноморски иглолистни видове изглеждаше едновременно приятно и неуместно сред сивата градска среда. Тази огромна сграда съхранява най-голямата колекция книги в континентална Франция и вероятно е една от най-богатите в света. От XVI век насам, от времето на Франсоа I, издателите и печатарите на кралството са длъжни да изпращат екземпляри от всички свои публикации на библиотеката. От няколко години насам същата се е снабдила с информационна система, която позволява да се установи местонахождението на редките книги по цялата територия на страната. Благодарение на тази система открих, че действително съществува екземпляр от ръкописа на Джорджо Вазари във Франция. Това потвърждаваше думите на Сюзън.
Още същия следобед отидох на брега на Сена, където се намира една от най-старите и най-внушителни парижки библиотеки — Мазаринската. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че тя е най-старата публична библиотека във Франция и е запазила особеното си очарование — смесица от представителност и добронамерена резервираност. Фактически малцина знаят за нейното съществуване в лявото крило на палата на Института, на две крачки от мястото, където заседават членовете на Френската академия. Библиотеката е учредена от кардинал Мазарини, известният първи министър на Луи XTV, за който ми спомена Сюзън Кънингам във Флоренция. Сведенията, с които разполагах до момента, потвърждаваха нейните предположения. Ако кардинал Мазарини е притежавал екземпляр от книгата на Вазари, логично или поне вероятно е той да се намира днес във фондовете на тази библиотека.
Най-приятният начин да стигнеш до Мазаринската библиотека е да пресечеш Сена по „Пон де з-Ар“. От средата на този пешеходен мост се открива най-изключителната и прекрасна панорама. Квадратният двор на Лувъра — център на кралската и имперска власт в продължение на столетия — се откроява с чистата си геометрична линия. Той е най-съвършеният израз на „френския дух“, тази уникална смесица от равновесие, симетрия и хармония, която откриваме както в планировката на градината на Льо Нотр, така и в модела, който се преподава навсякъде във Франция. Срещу мен, окъпана в странно пролетно сфумато, се издигаше бароковата фасада на Инститю дьо Франс — бивш колеж на Четирите нации, по името на четирите провинции, присъединени към кралството по време на управлението на кардинала пръв министър. Колежът бил построен със средства, специално отделени от кардинала за тази цел за сметка на огромното му богатство, натрупано по повече или по-малко съмнителен начин. Любопитно е, че Мазаринската библиотека е симетрично разположена спрямо двореца Лувър, където протича голяма част от действието на „Шифърът на Леонардо“.
Влязох в официалния двор и поех косо наляво, по посока на източната врата. След дискретен поглед върху статуята на кардинала се изкачих по спираловидното стълбище, украсено с антични бюстове. В процепите светлина бързо различих Зевс, Аполон, Бакхус и главата на злодея Каракала. На стълбищната площадка имаше две врати — едната носеше надпис „Мюзеум“ и обещаваше достъп до любопитна сбирка от прашасали вехтории, на втората се мъдреше думата „Библиотека“, изписана върху черен мрамор. Останах неподвижен няколко секунди, притеснен от забързания ритъм на сърцето си. Накрая прекрачих входа и се озовах в неголяма осмоъгълна зала, очевидно предназначена да съхранява каталозите на библиотеката. Един възпълен мъж, среден на ръст, беше заел позиция зад бюрото до входа. На лицето му се изписваше сърдечно изражение, а акцентът му беше типичен за Югозападна Франция.
— Добър ден и добре дошъл, господине, в Мазаринската библиотека. Идвате за първи път, нали? С какво мога да ви бъда полезен?
— Добър ден, господине. Всъщност търся една доста рядка книга, от която според каталога на Еф Ен Бе вие притежавате един екземпляр.
— Щом така твърди Еф Ен Бе, значи той непременно е тук, нали? Ако информационните технологии не са надеждни, то по-добре въобще да ги няма, нали?
Приветливият библиотекар продължи разпита:
— Какво повече можете да ми кажете за тази прословута книга?
— Това е ръкопис на италиански език, написан лично от Вазари или от неговия секретар, под заглавието „Леонардо и алхимията“.
— От коя епоха?
— Не зная точно. Към края на XVI век, да кажем 1570 г.
— Ако се касае за толкова стар ръкопис, той не е включен в компютърната ни база данни. Невъзможно е да го издирим по името на автора или по някоя от думите в заглавието.
— Но той фигурира в базата данни на библиотеката.
— Това са две различни неща. Той е картотекиран към нас, съгласен съм, но в Мазаринската библиотека само книгите от XIX и XX век са включени в електронния регистър. Само една четвърт от общо шестстотинте хиляди тома, с които разполагаме, са заложени в базата данни.
Като се вгледа в разочарованата ми физиономия, той бързо добави с топлия си южняшки акцент:
— Това не е страшно, всъщност нищо не е страшно. Ще трябва да се задоволите с издирване в ръчните картотеки. Досега никой не е умрял от това — добави той с усмивка.
— Добре, откъде да започна?
— Виждате ли дървените шкафове зад вас? — каза той, хвърляйки поглед зад рамото ми. — Всичко е вътре. Фишовете са класирани по името на автора или по заглавието. Ако се нуждаете от помощ, обадете ми се.
Незабавно се залових за работа и след минута издирване открих съответното картонче, върху което книгата на Джорджо Вазари фигурираше под каталожен номер Ba2-Tvb.
Библиотекарят отиде да търси книгата в хранилището, а аз останах да чакам в голямата читалня. Продълговатата зала беше окъпана в алената светлина на залязващото слънце. По стените се виждаха хиляди книги от всички области на човешкото познание, подредени във високи дървени шкафове, преградени с резбовани колони в коринтски стил. В дъното на залата, след цяла поредица антични бюстове от бронз или мрамор, се издигаше небесният глобус на Коронели, показващ зодиакалните знаци. Върнах се обратно в преддверието, но библиотекарят все още се бавеше. Седнах на стол в залата и зачаках търпеливо, като се опитвах да не позволя на мислите ми да се люшкат в различни посоки. Когато след близо час той се появи отново, лицето му не излъчваше същата приветливост.
— Съжалявам, господине, но книгата, която търсите, не е в наличност. Изглежда е изчезнала.
— Искате да кажете, че е открадната?
— За нещастие, да.
— Как си обяснявате това изчезване?
— Не мога да си го обясня, там е работата.
— Често ли се случват подобни инциденти?
— От петнадесет години работя тук и мога да ви уверя, че кражбите са изключително рядко явление. Всъщност въобще не си спомням да е имало такава. Освен това ръкописите се съхраняват в зала, до която посетителите нямат достъп. Незабавно ще се обадим в полицията.
Въпреки че съумях да запазя известно хладнокръвие, чувствах се ужасно разочарован. Бях пристигнал от Флоренция с единствената цел да открия този ръкопис, а той отново ми се изплъзваше. Същевременно бях почти сигурен, че ако успея да го прочета, анотациите на Вазари значително ще обогатят моята дисертация. Но ето че пак се озовавах в задънена улица. Чудех се дали е обикновена случайност или
