ръцете на достойния да го ползва в подходящия момент…
Изведнъж тя се изправи и ми направи знак да я последвам.
— Елате, ще ви покажа нещо.
На стената беше окачено монументално платно, представляващо свети Франциск от Асизи в цял ръст, с опънати встрани ръце, на чиито длани ясно личат стигматите от приковаването към кръста. Той се изправяше в ореол от светлина и огън, нещо като пламтяща мандорла2, изпълнена с ангели. В тази изумителна картина свети Франциск е стъпил върху три персонажа — млада дама, взираща се в огледало, воин в златни доспехи и монахиня, стягаща кесия като в менгеме. Над главата му се виждат три ангела. Знаех, че това е един от най-ценните експонати на колекцията „Беренсън“, изложени във вилата, въпреки че никога не се бях замислял за точното й значение.
— Вижте например тази картина, нарисувана от Сасета; тя носи в себе си много скрити значения. Именно по тази причина на няколко пъти са се опитвали да я унищожат. Бърнард Беренсън я е купил през 1902 година и я е окачил тук, за да я предпази и същевременно да позволи да й се любуваме.
— Но какво означават тези персонажи?
— Много просто. Младата жена с огледалото представлява похотта. Воинът олицетворява гордостта. А монахинята… монахинята, стискаща кесията, е алчността. Свети Франциск потъпква тези три греховни страсти.
— А над него следователно витаят трите добродетели — послушанието, благонравието и бедността. Нали така?
— Бързо схващате, млади момко.
Сюзън дълго остана загледана в платното на Сасета, след което тихо, почти шепнешком промълви:
— Съществуват толкова много начини да се гледат нещата…
Самият аз бях пообъркан от недомлъвките на Сюзън. Представях си, че Сасета е оригинален автор, изпитващ силно възхищение към свети Фанциск от Асизи, решил да наруши правилата на своето време, като създаде оригинална картина.
Чувствах се донякъде като Парсифал лице в лице с Амфортас в шедьовъра на Вагнер. Бях просто неспособен да разбера дълбокия смисъл на творбата на Сасета. За да разсея неудобството и сменя темата, попитах Сюзън дали има някаква представа къде мога да намеря друг екземпляр от ръкописа на Джорджо Вазари. Възрастната дама се обърна към мен и ме изгледа с усмивка. В теменужените й очи блесна лукавство.
— О, ръкописът на Вазари… — каза тя. — Да, да. Казват, че в света съществували само три копия от него и че едното от тях принадлежало на кардинал Мазарини — италианец, въздигнал се до ранга на първи министър на френския крал. Бил го отнесъл със себе си в тази страна. И кой знае, ако това ви интересува, било за вашата дисертация, било по други причини, може би трябва да търсите в Париж.
II. Париж
Отлетях за Париж с чувство на радост и вълнение. Макар че по баща съм французин и съм прекарал голямата част от живота си в столицата, винаги съм се чувствал по-щастлив като турист в собствената си страна. По време на учението си в Масачузетс се връщах два-три пъти годишно да видя майка си и брат си и си дадох сметка, че много по-силно изпитвам магията на родния си град като временно пребиваващ, отколкото като постоянен негов жител. Този път смятах да остана няколко дни и при добър късмет да открия ръкописа на „Леонардо и алхимията“. Освен това бях доволен, че ще прекарам известно време с Юго, по- малкия ми брат, който продължаваше образованието си във престижното инженерно училище „Ле Мин“, макар отношенията ни да не бяха винаги най-лесни. Странно защо, бяхме много близки през детските си години, но смъртта на баща ни беше ни отчуждила. Всеки от нас преживя драматичното събитие по свой начин и изгради собствена емоционална черупка, в която намираше укритие — за мен ерудицията, за него общуването. Впоследствие над нашите сложни взаимоотношения започна да тегне неизказано съперничество. В моменти на прояснение обаче бях принуден да призная, че главният виновник за това бях аз.
Сред пристигането се настаних в семейния апартамент. Той се намираше в лабиринта от стари улички на Латинския квартал. Доколкото си спомням, ние винаги сме живели на „Монтан Сент Женвиев“, тясна и криволичеща улица, спускаща се от Пантеона към Сена, в стара сграда с дървени капащг. Вътрешността на сградата беше учудващо обширна за толкова стара постройка, с тъмни греди на тавана и мраморни камини. С масивните библиотеки, отрупани с книги, жилището имаше приветлив вид. Мирисът на тези стари книги винаги навяваше у мен спомен за рицарските епопеи и източните приказки, които баща ми четеше вечер преди заспиване. Когато влязох в хола, където бяха разположени два грамадни фотьойла, споменът за него още по-силно завлядя съзнанието ми. В помещението вече липсваше мекият и сладникав мирис на „Кентъки Бърд“ — любимия му тютюн. Оставих багажа си и се настаних в един от фотьойлите, като неловко се опитвах да съживя моментите, прекарани с баща ми. Събудих спомена за дрезгавия му смях, за думите му, изпълнени с мъдрост; почувствах отново жизнерадостното му присъствие отвъд времето, раздялата и смъртта.
Беше станало 18 часът, когато майка ми се върна от работа. Тя беше изпълнена с жизненост и бодър дух жена, която на петдесет и повече години излъчваше заразителна енергия. Американската й непринуденост контрастираше с високомерието на обитателите на левия бряг на Сена. Имаше особен начин да наблюдава хората, вероятно поради полуовалните й очила, които я принуждаваха да навежда глава и повдига към тях сиво-зелените си очи. След смъртта на баща ми тя избра да ни отглежда във Франция въпреки многобройните трудности, което това представляваше за нея. С оставените от баща ми пари тя отвори малка художествена галерия, специализирана в модерната живопис, и за няколко години успя да привлече американска клиентела, която й осигуряваше значителни приходи. Преди пет години срещна Джек — разведен нюйоркски зъболекар, с когото прекарваше продължително време в Съединените щати или в пътешествия. Юго и аз накрая приехме Джек, вероятно защото беше симпатичен и дискретен човек. И двамата не искахме майка ни да бъде нещастна и самотна през остатъка от живота си.
Като ме видя, тя се приближи и ме прегърна.
— Добър ден, сине! Отново се връщаш в Париж. Да не се е случило нещо?
— Не се безпокой, мамо. Просто ти много ми липсваше, а две седмици са прекалено дълъг срок.
— Престани да ми се подиграваш! — каза тя с усмивка. — Обикновено ти се моля да дойдеш да ме видиш. Недостоен син!
— Истината е, че освен удоволствието да ви видя, теб и Юго, връщането ми в Париж се дължи именно на обучението ми в Италия. Представи си, че тук се намирал изключително рядък документ за живота на Леонардо да Винчи, който липсва във флорентинската библиотека. Всъщност единственият екземпляр от него е бил откраднат и именно заради мен кражбата беше разкрита.
— В такъв случай, преди да се впуснеш пак в своите приключения, ще опиташ от моите раци със специален сос. Спомням си колко ги обичаше, когато ходехме на почивка в Балтимор. Хайде, оправи си багажа и ела да хапнеш.
След петнадесетина минути пристигна и Юго. Той беше облечен с измачкана памучна фланелка и джинси. Двадесет и три годишен, много добре сложен, Юго беше висок метър и осемдесет — десетина сантиметра повече от мен — и имаше яки плещи на спортист. Вечно разрошените му кестеняви коси обграждаха красиво лице, надарено с мощна челюст и полегати скули. При вида му не можех да скрия чувството си на отчаяние. Юго имаше не само типичната външност на спасител от плажа, но и физиката на сваляч, която ми липсваше, а интелигентността и чувството му за хумор бяха необикновени.
— Сет! — извика той, като ме видя. — Радвам се, че тъй бързо се върна в Париж. Надявам се, че този път ще останеш по-дълго от един уикенд.
