— Ето — става дума за творба на Джорджо Вазари, озаглавена „Леонардо и алхимията“.
— Трябва да проверим в отдела за ръкописи. Най-напред да видим дали наистина разполагаме с книгата и под каква сигнатура. Седнете в залата. Ще ви предупредя веднага след като получим отговор.
Бях много възбуден от мисълта, че скоро ще държа в ръце непубликувано произведение за творчеството на Да Винчи, и то написано от великия Вазари. Същевременно бях изпълнен с доверие и вътрешен покой. Спокойната атмосфера на Лаврентинската библиотека ми харесваше и бях взел със себе си необходимото за работа по дисертацията ми, в случай че чакането продължи по-дълго.
Мина час. Библиотекарят се върна със загрижен вид. Очевидно нещо го тревожеше. Съобщи ми, че ръкописът действително е описан във фонда на библиотеката, но никой не успява да го открие. Малко по- късно стана ясно, че ръкописът е бил откраднат. Библиотекарят, видимо разстроен от новината, се обади на карабинерите, които странно защо незабавно се отзоваха на повикването. Понеже все още се намирах в голямата зала и продължавах да чета своите работи (все още се надявах, че ръкописът на Вазари в края на краищата ще бъде открит), двамата карабинери, опасани с бели кожени колани и обути в лъскави ботуши, поискаха да ме разпитат. „Рутинна проверка“, обясниха те. Не виждах причина да не се отзова. Двамата полицаи искаха да знаят на какво прилича задигнатата книга. Отговорих им, че никога не съм я виждал и нямам никаква представа. Когато се опитаха да разберат по каква точно причина се интересувам от този ръкопис, признах, че пиша дисертация за Леонардо да Винчи, но не знаех, че подобна дейност попада под ударите на италианските закони. Библиотекарят ми се притече на помощ, обяснявайки им, че нямам нищо общо с тази работа, и те накрая ме оставиха на мира.
Разочарован от развитието на събитията, аз се върнах в „И Тати“, като не преставах да мисля за случилото се. Кражбата на ръкописа вероятно беше дело на някой изключително безпардонен колекционер. Може би поръчкова кражба? Или пък някой го беше задигнал с цел по-късно да го продаде? На антикварния пазар на художествени произведения екземплярът вероятно струваше десетки хиляди долари.
След като не фигурираше в базата данни на фондация „Беренсън“, книгата очевидно никога не е била издавана. Нямах никаква представа къде може да се намират двата други оригинални екземпляра. Фабрицио Дини не уточняваше възможното им местонахождение, а освен това от времето на написването им бяха изтекли близо три века.
Три дни по-късно след вечеря бях седнал да пия чай в голямата зала на партера. Другите „приятели“ от вилата се бяха отдали на собствените си занимания, а аз спокойно дочитах „Шифърът на Леонардо“. Една доста възрастна дама, елегантно облечена, влезе в стаята с голяма чаша кафе в ръката. По нейното кръгловато и предразполагащо лице възрастта беше очертала белезите на необичаен грим — бръчките й следваха крайчетата на устните и очите й. Баща ми обичаше да казва, че след определена възраст всичките ни грехове се изписват на лицето ни. В чертите на тази жена, огрени от сини, блестящи от интелигентност очи, личеше само добронамереност и прекрасно настроение. Беше американка и се казваше Сюзън Кънингам. Името й не ми беше съвсем непознато; спомних си, че го бях прочел няколко пъти в брошурата „Писма от Флоренция“, издавана от „И Тати“. Кънингам беше призната специалистка по история на изкуството, авторка на многобройни произведения за Ренесанса.
— „И Тати“ е обезлюдена откъм татисти? Какво става тази вечер?
— Мисля, че се готви „фиеста“ тази вечер във Фиезоле.
— А вие защо сте тук? Изглеждате ми твърде млад, за да се лишите от тосканска „фиеста“.
— Вероятно ще отида да погледам малко по-късно.
— Надявам се, че ще го сторите — отвърна тя с широка усмивка. — В противен случай ще трябва да намерите утешение, като правите компания на една стара клюкарка. Желая ви по-приятна вечер.
— Ни най-малко, за мен е чест да се срещна с вас.
След това й се представих, а тя реагира по особен начин, като няколко пъти повтори името ми:
— Сет Тевно… колко интересно…
И за миг остана замислена.
— Много хубаво име — промълви тя най-сетне. — Знаете ли смисъла му?
— Не знаех, че името ми има някакъв особен смисъл — отговорих аз с известно учудване. — Избрал го е баща ми, само това знам.
— Американец ли е баща ви?
— Не, той беше французин. Почина преди осем години. Майка ми е родом от Балтимор.
— Много съжалявам за баща ви. Ужасно трудно ще да е било за вас да го загубите на толкова крехка възраст.
По втренченото изражение на очите или особената интонация на гласа й разбрах, че тя е преживяла подобно изпитание. В очакване на отговор тя запази мълчание.
— Да. Трудно беше за нас всички — отвърнах аз. — Баща ми беше пристрастен към работата си и е голямо чувство за хумор. Беше щедър човек, изпълнен с позитивно отношение към живота. Благодарение на него се насочих към изкуствознанието.
— Казахте, че името ви е било избрано от баща ви.
— Така е. Майка ми го намираше малко странно.
— Баща ви сигурно е бил изключително ерудиран човек. Това име съдържа много значения.
След което тя забеляза „Шифърът на Леонардо“, който държех в ръка, и смени темата.
— Виждам, че четете тази забавна книга — каза тя. — Знаете ли, че това не е само обикновен роман?
— Искате да кажете, че написаното в нея е истина? Теорията, според която църквата е криела векове наред женитбата между Исус и Мария Магдалина, че от техния брак се е родило момиче…
— Не, не това исках да кажа. Но „Шифърът на Леонардо“ е твърде загадъчна книга… В нея истината и неистината много ловко са примесени. Книгата на Дан Браун е може би само димна завеса…
— Право да си кажа, никога не съм си задавал въпроса.
— Не намирате ли странен начина, по който „Шифърът на Леонардо“ завоюва тъй широк успех? Как един интересен трилър се превърна в обществен феномен от световен мащаб…
Седнала кротко до мен, Сюзън Кънингам се усмихваше, като си играеше с един молив. Пръстите й бяха тънки като алабастрови пръчки. Докато я съзерцавах, си мислех, че на младини ще да е била твърде привлекателна жена. От миналата й красота беше останало очарование и жизненост, на които много млади жени можеха да завидят. Но не знаех какво да мисля по повод забележката й за „Шифърът на Леонардо“. Романът на Дан Браун действително беше завоювал феноменален и необясним успех по думите на издателите и самия му автор. Сигурното е, че разказва по развлекателен начин една вълнуваща история.
Сюзън беше призната изкуствоведка, която често посещаваше Италия от десетилетия насам. Осмелих се да й задам един въпрос:
— Мислите ли, че Леонардо да Винчи е могъл да бъде алхимик?
— Твърде възможно е. Няколко източника го подсказват.
Тя е първият човек, които потвърждаваше такава възможност. Никой от прочетените от мен автори не намекваше за подобно нещо. Може би беше чула за ръкописа на Джорджо Вазари? Реших да й разкажа каквото знаех за съществуването на книга, озаглавена „Леонардо и алхимията“, и за изчезването на едно от копията, съхранявано в Лаврентинската библиотека. Сюзън Кънингам не изглеждаше и най-малко учудена от моето разкритие.
— Велики творци от миналото са били посветени във Великото дело; те са оставили знаци в архитектурата на катедралите, в картините си… Голям брой произведения на изкуството са всъщност закодирани алхимически книги. А някои хора, противопоставящи се на това познание, не са се поколебали да ги унищожат, за да избегнат дешифрирането им.
— Наистина ли вярвате в това? Мислите ли, че нещо като секта се е погрижило за изчезването на произведенията, само защото съдържат някакви указания?
— Процесът продължава и до днес. Не сте ли си задавали въпроса защо Бърнард Беренсън е накарал да изготвят тук прецизна картотека на изчезналите творби? Наричаме ги „призрачни картини“.
Знаех наистина, че библиотеката на „И Тати“ съхранява архив за всички изчезнали картини. Някои фишове съдържаха черно-бяла снимка, стара гравюра или описание под форма на монография.
— Ръкописът, за който става дума, е може би „призрачно произведение“, предназначено да се появи в
