надраска на него няколко реда числа. Когато Крег се завърна, Джек погледна часовника си, промърмори някакво оправдание и излезе. Крег продължи работата си малко разочарован. Имаше чувството, че е предаден. Очакваше повече разбиране от Флойд. Не мислеше, че Джек е толкова тесногръд. Всъщност какво пък. Безчувствен технократ. Също както и останалите — тъпоглав командир на космически кораб.
Джек Флойд припряно напусна обсерваторията и извади от джоба си смачкания лист. Числата бяха координатите на „Експлорър — 10006“ преди критичния момент на изчезването й. Приблизително едномесечно пътуване с „Триумф“. Би ли могъл да се справи сам? Не изглеждаше невъзможно. Разбира се, целият този план приличаше на чисто самоубийство. Почувствува угризение на съвестта. Трябваше да уговори всичко с Крег. В края на краищата беше обсебил неговата идея. Но не може да рискува отказа на Крег. Астрономът лесно би могъл да му попречи да проникне в кораба. Не. Екипажът е все още в отпуск, на кораба ще намери само охрана и естествено — техниците по ремонта. Те може би още не са информирани за положението на командор Флойд. По ранг те са неизмеримо под него, няма да посмеят да го възпрат. Естествено, съществуват още и Сю, Пеги и Питър… Но за тях сега не трябва да мисли…
Двамата въоръжени стражи тъкмо пиеха чай пред хангара.
— Добър вечер, господине! — изправиха се те почтително.
— Добър вечер, момчета. Трябва да погледна нещо в корабния дневник. Нали знаете, тези проклети доклади.
Стражите се усмихнаха раболепно, но и малко подозрително. Знаеха колко проклинат командирите административната част от работата си, но знаеха и това, че дневникът е под запор до приемането на доклада.
— О’кей, господине, но нали знаете, че се иска и разрешение…
Но Джек Флойд вече бе влязъл в хангара и се направи, че не е чул стража.
— Не трябваше да го пускаме — прошепна по-младият.
По-възрастният махна с ръка и взе чашата си.
— Не ги познаваш тия! Сам Къмбърленд ще сложи ръката си в огъня за Флойд. Да не искаш да се завърнеш на Земята?
Корабът беше огромен и в сумрачния хангар блестеше с кристална светлина. Не приличаше на старите, подобни на моливи ракети, а по-скоро на женска гръд. Джек се огледа: за щастие около кораба нямаше техници. Покатери се на скелето, влезе в асансьора. Щом стигна в командната кабина първата му работа беше да провери зареден ли е корабът с гориво. Ако не — целият налудничав план щеше да бъде предварително осуетен. Но всички уреди показваха „ПЪЛЕН“. Тогава командорът затвори вратата към асансьора, включи АГ-устройството и постави цялото тяло на кораба под защитен екран. Това на практика означаваше, че никаква външна сила не може да нарани корпуса на кораба, с изключение може би на атомна бомба.
Сега Джек седна, пред навигационния компютър и внимателно му зададе координатите и други необходими за орбитата данни. Следваше най-опасният момент: включи алармената инсталация и посредством дистанционното управление отвори необходимия сектор на хангара. От опит знаеше, че има на разположение около две секунди, докато главният компютър на станцията провери всички трафици и разрешения за излитане.
За две секунди ще установи, че „Триумф“ няма разрешение за излитане и ще включи всички алармени установки. Но корабът вече бавно беше започнал да се издига над хангара и започна да набира ускорение.
Остър глас прозвуча в кабината. Гласът на Ед Мартинес от Центъра за управление на Станцията.
— Ало, „Триумф“! Кой, по дяволите е там? Нямате разрешение за излитане, „Триумф“! Отговорете веднага! Край!
— Ало, Ед. Тук командор Флойд. Ще изкарам „Триумф“ на пробен полет без екипаж.
Настъпи тишина, Ед малко трудно намери думи.
— Да не си полудял, Джек? За излитане без разрешение ще те изправят пред военен съд. Веднага трябва да спра ракетата и ти много добре знаеш с какви средства!
— Знам. Но тогава ще трябва да направиш на парчета кораба, а естествено и мен. Свържи ме по-добре с главния координатор. Искам да говоря с него.
Джек беше спечелил ценни секунди. Никой не би се решил да унищожи космически кораб, струващ цяло съкровище. Единственият ефективен и сигурен начин за спиране на кораба би било да се опитат от разстояние да изключат АГ-устройството. Това обаче би означавало незабавната смърт на Флойд, да не говорим за това, че нямаше да могат да намалят набраната вече скорост на кораба. Флойд добре знаеше това, а и долу го знаеха. Така че положението беше точно както при отвличанията на самолети в древни времена. Трябваше да се опитат да откажат безумника от изпълнение на намеренията му. Джек Флойд почти си представи онази драматична борба, която става сега в мозъка на Ед. Наистина, какво да направи в тази безпрецедентна ситуация? Тъй като досега никой не беше „отклонявал“ космически кораб… А Джек Флойд се радваше, защото секундите течаха невъзвратимо.
— Добре, Джек. Свързвам те — въздъхна Ед.
Гласът на Сам прозвуча почти веднага, самоуверен, свеж, изпълнен с готовност за действие, както винаги.
— Тук Къмбърленд. Какво, по дяволите, правиш там горе, Джек? Каква е тая голяма идея? Д-р Спек ми говори за теб. Сбогом на оръжията ли, или какво? Не ми е приятно да те заплашвам с такива неща, но факт е, че си дяволски близо до военния съд. Помисли за семейството си!
— Няма да мисля. Знаете ли, Координаторе, защо?
— Знам. Но какъв смисъл има това? Трябва да спра кораба, Джек. Не мога да се съобразявам с приятелството ни.
— О’кей, шефе, спрете ме. Но за съжаление, вече сте закъснял.
Командорът търпеливо изчака, докато Сам Къмбърленд изтощи богатия си запас от ругатни и проклятия, след това бавно, накъсано започна да обяснява. Стараеше се да формулира нещата така, че колкото се може по-малко отговорност да падне върху Крег. Бил би могъл да се превърна в идеален гръмоотвод за гнева на главния координатор.
Сам Къмбърленд известно време асимилираше плана.
— М-да — каза със смразяваща подигравка, — това е малко скъпичък начин за самоубийство: поръчал си си ковчег, струващ няколко милиона долара. Не знаех, че толкова обичаш рекламата. Защото тая експедиция няма въобще никаква
Искам да говоря с Крег! Край, засега.
Командорът кисело се усмихна в себе си. Всичко мина блестящо. Включи автоматичното управление и седна в малката кабина на библиотеката с микрофилми. Искаше да узнае нещо повече за черните дупки, преди да влезе в по-близък контакт с тях. Имаше цял месец на разположение: можеше да си проучва въпроса колкото си иска.
Разкъсващата болка под мишниците не намаляваше. В аптечката намери болкоуспокояващи средства, но морфин — не. Това беше първата грешка, която беше направил. Още нямаше нужда от морфин, но много добре знаеше, че скоро ще му потрябва. Дремеше пред командния пулт, когато интеркомът започна да бръмчи. Този път беше Крег.
— Ало, Джек. Чуваш ли ме?
Джек бавно отвори очи.
— Аха.
— Шефът беснее. А пък аз страшно съжалявам, че ти споменах за тази теория. Има стотици такива измишльотини, Джек. Съжалявам.
— Горе главата, Бил. Няма да е твоя грешката, ако не всичко върви по най-добрия начин. Не трябва да имаш никакви угризения на съвестта. Исках да се отърва, това е всичко. Не исках да… Все едно. Така ще е по-добре, насаме с рака. Не искам семейството ми да седи покрай мен и да се опитва да направи всичко възможно. А пък и това все пак си е една експедиция… е, вярно, че е едноместна. Бих искал да се постараете вестниците да не го раздуват. А пък на Сю кажете само, че е трябвало по-рано да тръгна. И че я целувам. И нея, и децата. И ги пазете. Крег, ако аз… ако аз вече…
